Европа.История

EROS

Било заявено, че той “не оставил нито едно стърнище непреорано”. За Фридрих Август, курфюрст на Саксония и крал на Полша, се говорело, че бил баща на около 300 деца, включително на Морис де Сакс, маршал на Франция (1696-1750). Неговите чудни любовни интриги свидетелствали както за католическия му вкус, така и за неговата феноменална издръжливост1. Освен съпругата си Ебердине от Байройт той ползвал услугите на още цяло ято наложници - официални, конфиденциални и свръхсекретни. Морис де Сакс бил син на шведската графиня Аврора от Кьонигсмарк; неговият полубрат, граф Ротовски, бил дете на Фатима, турско момиче, пленено в Буда; неговата полусестра, графиня Оржелска - на Хенриете Дювал, дъщеря на варшавски търговец на вина. В официалния списък графиня Д’Естерле била следвана от мадам Тешен, мадам Хойм, мадам Козел, Мария, графиня Денхоф, но не, по изключение, от бившата метреса на британския посланик в Дрезден. Фридрих Август можел да бъде велик крал, ако политическата му активност беше поне наполовина толкова добре насочена като неговите сперматозоиди2. (Онези, които обичат да развалят удоволствието на другите, оценяват потомство само на осем.)3

то французите наричали движението, щяло да засияе над широка сфера от теми: философия, наука и естествена религия, икономика, политика, история и образование.

Особената интелектуална атмосфера, която поощрила растежа на рационализма, не можела да се намери навсякъде. От една страна, тя изисквала присъствието едновременно на католици и протестанти, чиито съперничещи си догми създавали подходящ сблъсък на идеи, а от друга - мярка за толерантност, в рамките на която можел да бъде започнат един рационален диалог. През XVII век тя можела да се открие само на три-четири места. Такива условия съществували в Полша-Литва - където йезуитите се смесили с православни, евреи и множество радикални секти. Те съществували до известна степен в Швейцария, където взаимната размяна на идеи между католическите и протестантските кантони винаги била възможна. Те съществували в Шотландия и в Англия, където толерантната англиканска традиция защитавала противоположни гледни точки. Но те съществували преди всичко в Нидерландия, където местните ресурси били допълнени от дълга редица интелектуални бегълци от Й. Й. Скалигер и Рене Декарт до Спиноза, Шафтсбъри, Ле Клерк и Бейл. Лайден - “Атина на Батавия”, Амстердам - “Космополисът” на Европа, и Хага били главните лаборатории на Просвещението. Въпреки че французите били изявени от самото начало, а френският език бил приет като lingua franca, самата франция не се превърнала в главна сцена на дейност до средата на XVIII век, когато местните условия се смекчили. Волтер, една от централните фигури, бил принуден да се установи в Швейцария или на швейцарската граница.

Ключовата концепция - lumen naturale, или “естествената светлина на разума”, - била проследена до една от творбите на Меланхтон, De lege naturae (1559) и чрез Меланхтон до Цицерон и стоическите философи. Поради тази причина преводът на текста от стоиците от Йоост Липс (Лиспиус, 1547-1606) в Лайден се приема за повратна точка. Заедно с плодовете на Научната революция и рационалния метод на Декарт той оформил сърцевината на една идеология, която заемала централно място от

ПРОСВЕЩЕНИЕ И АБСОЛЮТИЗЪМ

611

70-те години на XVII век до 70-те години на XVIII век. Тя довела до убеждението, че разумът може да открие правилата, залегнали в основата на очевидния хаос както на човешкия, така и на материалния свят, и следователно на естествената религия, на естествения морал, на естествения закон. В изкуствата тя също довела до идеята, че строгите правила и симетричните модели сами по себе си могат да изразят естествения ред, с който трябва да се свързва цялата Красота. Красотата се отъждествявала с реда; а редът бил красив. Това е истинският дух на класицизма.

философията на Просвещението се интересувала главно от епистемологията, тоест от теорията на знанието - или как знаем, каквото знаем. Тук базата за дебата била осигурена от трима британци: англичанина Джон Лок (1632-1704), ирландския епископ Джордж Бъркли (1685-1753) и шотландеца Дейвид Хюм (1711-76), някога секретар на британското посолство в Париж. Като емпирици всички те приемали, че научният метод на наблюдение и дедукция трябва да бъде прилаган към човешките дела и следователно приемали възгледа на своя съвременник Александър Поуп:

Тогава опознай себе си, предполагайки, че няма Бог да гледа,

Същинското изследване на човечеството е Човекът4.

Забележителното “Есе, засягащо човешкото разбиране” на Лок (1690) извадило на преден план предположението, че човешкият ум е празен по рождение - tabula rasa. Поради това всичко, което знаем, е плод на опита или е получено чрез сетивата, които обработват информацията от външния свят, или чрез способността за размишление, която обработва информацията от вътрешната дейност на ума. Предположението на Лок било развито във франция от абат Кондияк (1715-80), чийто Traité des Sensations (1754) използвал аналогията на неодушевената статуя, съживена чрез придобиване на сетива, и отЖулиен Офре де ла Метри (1709-51), чийто безкомпромисен материализъм в L’Homme machine (1748) отричал напълно съществуването на духовното. Епископ Бъркли отишъл към друга крайност, твърдейки, че само съзнанията и духовните събития могат да съществуват. Хюм, чийто “Трактат за човешката природа” (1739-40) преследва рационално изследване в разбирането, страстите и морала, завършва с отричане на възможността за рационална вяра. Рационализмът на осемнадесети век в крайна сметка стига до заключението, че ирационализмът може да не е напълно неразумен.

В царството на моралната философия няколко нишки на религиозната и интелектуална мисъл водели към крайното пристанище на угилитаризма. Рационалистите били склонни да съдят моралните принципи според тяхната полза за подобряване на условията за човека. Тенденцията вече се среща при Лок. Барон Д’Холбах (1723-89), в известно отношение най-радикалният от philosophes, защитавал хедонистичния морал, където добродетел е онова, което доставя най-голямо удоволствие. По-късно щастието се възприемало повече като обща, отколкото като индивидуална добродетел. Не само личното благополучие, а и социалната хармония се превърнала в цел. През 1776 г. младият Джеръми Бентъм (1748-1832) формулирал водещия принцип: “Най-голямото щастие за най-големия брой хора е мярката за правилно и погрешно.”

612