Европа.История

DIVISA ET INDMSA

рата, Полупразни църкви, в които липсвали както паство, така и редовно духовенство, можели да се видят не само в градските центрове и индустриалните предградия, но и в селските области. Протестантска Англия и католическа Франция били ударени лошо. За пръв път от 1500 години християнството се превръщало във вяра на малцинството.

Един отговор се криел в екуменизма. От 1948 г. Световният съвет на църквите със седалище в Женева събрал основните протестантски и православни църкви с цел доброволно сътрудничество. Неговите високи идеи не винаги били защитени от низшия свят на политиката.

Най-напред римокатолическата църква стояла настрани. През 50-те години френският експеримент за “работници свещеници”, работещи в индустрията, бил потиснат от Ватикана. Но изборът на кардинал Ронкали, човек със сияен хуманизъм, като папа Йоан XXIII (1958-63) отбелязал обръщането към изчерпателна реформа. Неговото папско писмо Расвт in Terris било адресирано изключително към хората с всякаква вяра. Mater et Magistra показало загриженост за социалното благоденствие на света. Свиканият от него XXI Екуменически събор на Световната църква, известен като “Ватикана If”, поставил началото на най-радикалната промяна в посоката след Събора от Трент.

Ватикана II, чиито четири сесии продължили от октомври 1962 г. до декември 1965 г., бил наречен “краят на Контрареформацията”. В битката между консерватори и либерали много от предложените реформи били разводнени или отхвърлени; декларацията, освобождаваща еврейството от обвиненията в богоубийство, била приета в модифицирана форма; предложенията за благосклонно отношение към модерните методи за контрол на раждаемостта били смазани. Но крилата на Курията били подрязани; задължителната латинска Меса от Трент била заместена с римския ритуал от литургии на народен език; светското паство получило по-голяма отговорност; ограниченията за смесени бракове били облекчени; и екуменизмът получил официално одобрение. И най-важното - полетял един нов, открит, гъвкав дух.

Сред няколкото католически организации Опус Деи привличала все по-голямо внимание. Основана през 1928 г. от испанския свещеник монсиньор Хосе-Мария Еск-рива де Балагер (1902-75), тя се хванала за специалната роля, която Ватикана II дал на светското паство. Когато нейният основател започнал да се движи с рекордна скорост към канонизация, неговите критици го възприели като една зловеща и ираци-онална сила в Църквата. За неговите почитатели това било едно невинно движение за духовно възраждане, особено за младежта.

Инерцията, набрана от Йоан XXIII, била поддържана от двама негови главни наследници. Павел VI (кардинал Монтини, 1963-78) бил първият папа, напуснал Италия, след като Наполеон депортирал Пий VII. Неговото писмо Humaniae Vitae (1968), което препотвърдило забраната за контрацептивите, слисало либералите, но неговото поклонение в Константинопол и Йерусалим, където прегърнал православните водачи, било крайъгълен камък. Йоан Павел II (кардинал Карол Войтила, избран през 1978) прибави огромно очарование и енергия към дневния ред. Актьор, лингвист и необикновен пътешественик по земното кълбо, той изведе Папството в света. През май 1981 г. оцеля след атентат, извършен от турски терорист, вероятно нает от КГБ. Силно враждебен към “освободителната теория”, контрола върху раждаемостта и кперикалната недис-

ж

ЕВРОПА РАЗДЕЛЕНА И НЕДЕЛИМА

1083

циплинираност, в някои отношения папата е жесток традиционапист. Отлъчвайки швейцарския теолог професор Ханс Кюнг (род. 1928), който оспори догмата за папската непогрешимост, той разтревожи много католически интелектуалци; а неговата подкрепа на църковното учение за моралната философия, както бе резюмирана във Veritatis Splendor (1993), засегна “релативистите” в тази област. Но неговите хоризонти са широки и състрадателни. На запад той влезе в англикански храм в Кентърбъри и лично апелира за мир в Ирландия. На изток изигра жизненоважна роля в родната си Полша, подкопавайки устоите на комунизма с чистата си лична сила и с подкрепата за човешките права. Той помогна на преследваните литовци и украински уни-ати; декларира своето уважение към православието. За поробените народи от Съветския блок той се оказа най-стабилният фар на надеждата, изгрял от запад. Въпреки съпротивата на руското православие, което бойкотира неговия Синод от европейски епископи (1991), папата се стремеше да събере Изтока и Запада. Той бе дълбоко предан на единството на Европа, която е християнска.

Обратно на очакванията, населението на Западна Европа нараснало много по-бързо след войната, отколкото преди нея. (Виж Приложение III, стр. 1338.) Охолството не попречило на нарастването на населението. Загубите от войната бързо били възстановени от десетгодишния следвоенен бейби бум. Населението на 16-те страни от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие нараснало от 264 милиона през 1940 до 320 милиона през 1966 и до 355 милиона през 1985 г. Страната с най-висок доход на глава от населението, Швейцария, постигнала и най-висока степен на раждаемост: през 1950-85 г. швейцарското население почти се удвоило. Възстановяването на Франция било особено поразително: оставайки стабилно на около 40 милиона в продължение на почти век, френското население достигнало 55,2 милиона през 1985 г. като по този начин затворило празнината между Британия и Италия. Западна Германия скоро се установила като най-голямата отделна държава (61,1 милиона през 1985) с най-голям брутен вътрешен продукт. Нивото на раждаемостта паднало общо след 60-те години, причинявайки характерните “корита” и “издатини” в следващите поколения. Но смъртността спаднала значително. Това засегнало възрастовите структури. Бегълците и имигрантите увеличили значително населението на Германия, Франция и Британия. Докато предвоенните европейци били предимно на средна възраст, сред следвоенните европейци все повече се увеличавали възрастните и пенсионерите. Наблюдавал се драматичен спад на селското население, което до 1965 г. спаднало до 17% общо за страните от ЕИО.

Най-големият успех на Западна Европа се крие в икономиката. Скоростта и мащабите на икономическото възстановяване след 1948 г. били безпрецедентни в европейската история и несравними с никоя друг част на света освен с Япония. Успехът бил толкова неочакван и грандиозен, че историците не могат да постигнат лесно съгласие за неговите причини. Той се описва далеч по-лесно, отколкото се обяснява. Определено дължи много на старта, осигурен от Плана Маршал, на продължилото взаимодействие със САЩ и на климата на либералната демокрация, който благоприятствал много свободната инициатива. Той също така може да се изследва във връзка с напредъка в науката и технологиите, с радикалните промени в земеделието, производството на енергия, транспорта и индустриалните връзки.

1084