Европа.История

DYNAMO

Маркс бил Пророкът; Пролетариатът бил Избраният народ; социалистическото движение било Църквата; Революцията била Второто пришествие; Комунизмът бил Обетованата земя40.

Маркс нямал почти нищо общо с практическата политика. Той помогнал при учредяването на Международната асоциация на работниците, призрачна организация, която по-кьсно била превъзнасяна като “Първият интернационал”, за която написал конституция, и няколко въодушевени обръщения. В късните си години привлякъл значителен брой последователи сред германските социалисти и техните руски ученици, но не и в Британия. Когато починал, бил погребан в гробището Найгейт, в гроб, обърнат към гроба на Хърбърт Спенсър с надпис: “Досега философите обясниха света по различни начини: важното обаче е да го променят”. Енгелс написал последните два тома от “Капиталът” по бележките на Маркс, като по този начин довършил една обща творба, чиито индивидуални елементи не винаги могат да се различат. Но той имал и свои идеи. Той бил подобре запознат от Маркс със социалните условия и бил по-заг-рижен за практическите приложения на техните теории. Обяснявайки “западането на държавната власт”, неговите Anti-Dühring (1878) и “За произхода на семейството, честната собственост и държавата” (1884) дали голямо насърчение на активните революционери.

По-късните коментатори били склонни да се отнасят доста пренебрежително към достойнствата на марксизма. Маркс, казват те, бил “характерен за либерална Европа”, “типичен социален теоретик от XIX век”41. Те може и да са прави; но пропускат главното. Интелектуалната прецизност на марксизма се оказала далеч по-слаба от неговата емоционална сила. Огромното мнозинство от хората, които повярвали, че Маркс е осигурил научната база за техните мечти за социална справедливост, нито за миг не са се замисляли критично върху неговите писания. Маркс несъзнателно ги снабдил с още един заместител на религията.

Очевидната социална база за социализма била осигурена от новата работническа класа. На практика много работници останали настрани; и почти всички социалистически организации били доминирани от интелектуалци от средната класа. Прототипът било английското фабианско общество. В Източна Европа, където наскоро създадената работническа класа останала малка, социализмът бил поет или от международни конспиратори, както в Русия, или, както в Полша, от онзи клон от движението за независимост, който желаел да превъзмогне всички етнически разделения, проповядвани от неговите националистически съперници. Опитите да се мобилизира социалистическо движение с масова подкрепа постоянно се разбивали в стените на местните интереси, правителствените репресии или интелектуалната нерешителност. В повечето страни социалистическите партии от един или друг вид се мъчели да оцелеят след десетилетия на разочарования. Чак през 90-те години на XIX век се консолидирал един по-внушителен парад от партии. (Виж Приложение III, стр. 1314.) Най-важната, Германската социалдемократическа партия (ГСДП или SPD), била установена завинаги през 1890 г. след дванадесет години забрана от антисоциалистическия закон на Бисмарк. Тя проследила своя произход до Готската програма от 1875 г. и до сливането на асоциацията на Ласал с различни марксистки групи. Ерфуртската програма от 1891 г. до голяма степен била формулирана от Карл Кауцки (1854-1938) и била открито марксистка. Но тя скоро била променена както от ревизионистичните кри-

ЮЗИНАТА НА СВЕТА

845

таки на Едуард Бернщайн (1850-1932), който отхвърлил апокалиптичните видения на социализма, така и от прагматичните наклонности на партийните лидери в Райхстага.

Интернационалистическият клон на движението се сблъскал с подобни трудности. Първият Интернационал се разпаднал сред взаимните обвинения на марксисти и анархисти. Вторият Интернационал, който през 1889 г. успял да учреди постоянен секретариат в Брюксел, скоро бил овладян от представителите на ГСДП. Той организирал конгреси, действал като група за натиск предимно за пацифистката кауза и се изпарил през 1914 г., когато никой от неговите национални клонове не се противопоставил на войната. След неговото разпускане полето било изоставено от всички освен от революционната руска партия, която била ръководена от изгнаници като В.

И. Улянов (Ленин, 1870-1924) и други конспиратори с подобно мислене.

Руската революционна традиция била стара като самодържавието, което я подхранвало. Нейното първо превъплъщение през XIX век излязло на повърхността с декабристите през 1825 г. - братство от армейски офицери, повлияни от френските и полските идеи. Но през следващите десетилетия, под ръководството на Александър Херцен (1812-70) и Николай Чернишевски (1828-89), тя все повече преминавала на социалистическа, популистка и анархистична вълна. През 60-те и 70-те години на XIX век руският популизъм - народничество, или “движение на народа” - видял въодушевени идеалисти, тръгнали по селата, за да просветят селячеството само за да бъдат посрещнати с неразбиране. През 1879 г. народниците се разделили на две крила, като едното наблягало върху аграрната и образователната реформа, а другото, “Народна воля”, било привърженик на насилието. Член на второто крило убил цар Александър II през 1881 г.

Една ключова фигура, П. Н. Ткачов (1844-85), често се пренебрегва в западните изложения. Той не бил избран и за издигнатия по-късно болшевишки пантеон. Но бил истинският предтеча на болшевизма. “Якобинец” сред популистите и икономически материалист, той осигурил интелектуалната връзка между Чернишевски и Ленин. Той отхвърлял образоването на масите и вместо това апелирал за обучение на революционен елит. “Въпросът “Какво да се прави?” вече не трябва да ни засяга, написал той през 70-те години на XIX век. Той е решен отдавна. Направете Революцията!” Ткачов прекарал последните си години в изгнание в Швейцария, където Ленин щял да прочете жадно неговите работи, докато го отхвърлял публично. Нямало “синовни връзки”, а определен другарски дух42.

Историята с групата на Ленин илюстрира добре невъзможните дилеми, наложени на набедените социалисти в една враждебна среда. Като изгнаници или нелегални те нямали възможност да практикуват демократичните методи на ГСДП, от която получили първоначалното си вдъхновение. Като революционери можели да апелират към известна част от руското обществено мнение, която би приветствала всеки, който обещавал да се бори с царя. Но като социалисти влезли в конфликт с другите клонове на движението, особено със социалните революционери, или есерите, които били настроени подобре към двете най-големи маси от населението на империята - селяните и неруските националности. Като марксисти те трябвало да признаят, че една истинска революция на работническата класа имала малки шансове за успех навсякъде, където, както в Русия, работническата класа била малка; и като гру-

846