Европа.История

KALEVALA

Kalevala, или “Земя на герои”, най-общо се приема като национален епос на фини те. Това е поема от около 50 песни или 22 795 стиха, публикувани за пръв път през 1835 г. и във второ, окончателно издание — през 1849 г. Това е полулитературен] епос, съставен най-вече от автентичен фолклор. Всъщност това е, до голяма степен, про дукт на главния й съставител, Елиас Льонрот (1802-84), който използвал класически моде ли, за да трансформира и украси суровия устен материал, който събирал сред селяните от] Източна Финландия и Руска Карелия. Като такава тя илюстрира не само наследството на европейския езически фолклор, но също така и процеса, в който активистите от XIX век] привличали пренебрегвани дотогава народни извори, за да създадат национално съзнание] Хердер (1744-1803) създал идеята, че модерните нации могат да разцъфтят само когато при тежават отличителна културна идентичност, базирана върху народния език и народните тра диции. Kalevala била Хердеров пример par excellence.

По времето на Льонрот фините преминали от шведско владичество към владичест] вото на царска Русия и имали силно желание да се отделят от културата на своите шведски] и руски господари. Историите са съсредоточени около Вайнамойнен, “Вечният мъдрец”, кой то властва над земята Калевала, водейки я на борба срещу Похола, населена от богове, ги] ганти и невидими духове:

Siitä vanha Väinämöinen, Laskea karehtelevi Venehellä vaskisella, Kuutilla kuparisella Yläisihin maaemihin Alaisihin taivosihin.

Sinne puuttui pursinensa, Venehinensä väsähyti.

Jätti kantelon jälille, Soiton Suomelle sorean, Kansalle ilon ikuisen, Laulut suuret lapsillensa.

Тогава старият Вайнамойнен Тръгна на своя път, пеейки, Плавайки на своята лодка от мед,

В своя съд, направен от мед,

Към земята под небесата Отплава към по-високи райони.

Там той почина с кораба си,

Почина, уморен, със своя кораб,

Но ни остави своята песен,

Остави ни чаровната арфа на Суоми, За неговите хора трайно удоволствие, Силните песни за децата на Суоми1.

Всички европейски нации преминали през фазата на събиране, романтизиране и измисляне на своя фолклор. Повторното публикуване на романсите за Артур от Кретиен де Троа и сър Томас Малъри принадлежи към същата тенденция. Дори американците искали да участват; и работата на Льонрот упражнила силно влияние върху Hiawatha (1855) от Хенри Лонгфелоу, който познавал немския превод на Kalevala, публикуван през 1851 г. от член на Имперската академия на науките в Санкт Петербург.

Националните епоси като финската Kalevala или уелският Mabinogion имали особено значение за онези нации, чийто стремеж към отделна културна идентичност бил възпрепятстван от политическата им зависимост. Не е изненадващо да открием, че както Hiawatha, така и Kalevala били преведени на полски през 60-те години на XX век.

ЮЗИНАТА НА СВЕТА

825

Панславянското движение в Русия било натоварено с расови отсенки. Претендирайки за обединение на всички славянски народи под закрилата на царя, то често приемало, че политическата солидарност ще се появи от (несъществуващото) расово сходство на славяните. То получило слаб резонанс сред католиците - поляци и хървати, които също родили свои по-ранни версии на панславизма и които сега се противопоставяли с научни документи, доказващи, че руснаците в действителност били славянизирани фини29. То се радвало на голяма популярност сред сърбите, чехите и българите, тъй като и трите нации очаквали своето освобождение от Русия. Руският национализъм, смесен с панславизма, показал несравнима месианска пламенност. Достоевски можел да изстиска оптимистична нотка от най-необещаващия материал:

Нашият велик народ беше третиран като звяр. Той изстрада мъчения, откак се появи на бял свят, мъчения, каквито никой друг народ не би могъл да издържи, но които само го направиха посилен и по-сплотен в неговите нещастия… Русия, заедно със славянството и начело на него, ще изрече на света най-великата дума, която се е чувала някога; и тази дума ще бъде споразумение за братство между хората… [Защото] руската национална идея, в последна сметка, не е нищо друго освен всемирно братство на човека30.

Това било пожелателно мислене в рамките на една скала, която добре устройвала засегнатата страна.

Из цяла Европа всеки клон от изкуството и литературата бил мобилизиран, за да илюстрира и за да украси националните теми. Поетите се опитвали да си спечелят титлата на национален бард или на “поет лауреат”. Романистите развили склонност да пишат исторически или псевдоисторически романи за национални герои и национални обичаи. Романите за Уейвърли на сър Уолтър Скот (1771-1832) били признат образец в тази област, макар че могат да се намерят и по-ранни примери. Един роман, наречен “Тадеуш от Варшава” (1803) от Джейн Портьр (1776-1850), който романизира живота на Костюшко, си спечелил международна известност. Художниците и скулпторите следвали романтическите копнежи в същата посока. Водещият френски романтик Виктор Юго (1802—85) успял да блесне във всички области.

Музикантите използвали хармониите и ритмите от своя собствен фолклорен танц и фолклорна песен, за да развият отличителни национални стилове, които се превърнали в официален знак на множество “национални школи”. От изящните мазурки и полонези на Шопен и унгарските рапсодии на Лист една блестяща пътека води през възторзите на чехите Бедржих Сметана (1824-84), Антонин Дворжак (1841-1904) и Ле-ош Яначек (1854-1928); норвежеца Едвард Григ (1843-1907), финландеца Ян Сибелиус (1865-1957) и датчанина Карл Нилсен (1865-1931); испанците Исак Албениз (1860-1909), Енрике Гранадос (1867-1916) и Мануел де фала (1876-1946); унгарците Бела Барток (1881-1945) и Золтан Содали (1882-1967); англичаните Едуард Елгьр (1857-1934), фредерик Делиус (1862-1934) и Ралф Вогьн Уйлямс (1872-1958); и прочутата руска “Петор-ка” - Цезар Суи (1835-1916), Милий Балакирев (1836-1910), Александър Бородин (1833-87), Николай Римски-Корсаков (1844-1909) и Модест Мусоргски (1839—81). Тези национални школи послужили за разширяване на социалната привлекателност на музиката. Нещо повече, нациите, които били възпрепятствани от езиковите бариери и не

826