Европа.История

MONKEY

В събота, 30 юни 1860 г., седемстотин души се струпали на една лекционна зала в Оксфорд за събиране на Британската асоциация за научен прогрес. На теория те дошли да чуят доклад от американския учен доктор Дрейпър за “Интелектуалното развитие на Европа, разгледано със съотнасяне към възгледите на мистър Дарвин”. В действителност дошли, за да наблюдават спора между двете главни страни, дискутиращи върху доклада. От едната страна седял Самюел Уилбърфорс, епископ на Оксфорд, жесток противник на Теорията за еволюцията, известен като Сапуненият Сам. От другата страна, в отсъствието на Дарвин, седял професор Т X. Хъксли, палеонтолог, който бил на път да си спечели прозвището Булдогът на Дарвин.

Никой не запомнил доклада на доктор Дрейпър. Но епископ Уилбърфорс, който заел катедрата във весело настроение, завършил своите бележки, като попитал дали мистър Хъксли “претендира, че неговият произход от маймуната е чрез дядо му или чрез баба му?” Хъксли запазил спокойствие и обяснил, че теорията на Дарвин е нещо много повече от хипотеза. “Аз не бих се срамувал да имам за свой прародител маймуната, заключил той, но наистина бих се срамувал, ако бях свързан с човек, който използва големите си дарби, за да прикрива истината.”’ Една жена припаднала сред врявата.

Събирането било критичен момент в популярното възприемане на модерната наука. То станало само година след публикуването на “Произход на видовете” и две години след като Дарвин прочел един съвместен доклад “За тенденцията на видовете да формират разнообразия: и за увековечаването на разнообразията и видовете чрез средствата на естествения подбор”. Четири години по-късно, на реванша в Шелдониън тиатър, Бенджамин Дизраели не можал да устои и пуснал една подигравка в стила на Сапунения Сам. “Въпросът е следният; казал той, дали човекът е маймуна или ангел? Господине, аз съм на страната на ангелите!”

Следващата кариера на еволюционизма е утъпкана история. Една линия на развитие, поощрявана от самия Дарвин станала известна като социален дарвинизъм. Той проповядвал зловещото предложение, че не само най-здравите са оцелели, но че също така най-здравите имат правото да оцелеят. Друга линия се занимавала с практическата наука за “подобряване на расовите стандарти”, тоест с човешкото размножаване. Нейното начало било положено от серия английски учени, оглавявани от сър Франсиз Гелтън (1822-1911), професор в Университетския колеж в Лондон, и станала известна като евгеника. Сред нейните по-късни защитници били студентът и биографът на Галтън, Карл Пиърсън (1857-1936), статистик и марксист, който създал теорията за “социалния империализъм” и X. С. Чембърлейн, който публикувал техните идеи в Германия.

Франсиз Галтън допринесъл за някои от най-влиятелните изследвания и псевдоизс-ледвания на епохата. Неговата “Изкуството на пътуването” (1855) последвала пионерската експедиция във вътрешността на Югозападна Африка, създавайки модата за африканските изследвания. Неговата “Метеорографика” (1863) положила началото на модерната наука метеорология. Като един от първите психолози, той провел първите изследвания върху поведението на близнаците и създал първия в света център за душевни изследвания. Като ентусиаст в евгениката, написал серия от томове за “Стадното чувство у говедата и хо-

ЮЗИНАТА НА СВЕТА

801

рата” (1871), за “Изследване на човешките способности” (1883) и за “Естествената наследственост” (1889). Преди това той завършил изключително популярната студия за “Наследственият гений: неговите закони и последствия” (1869). Прилагайки статистическите методи към родословията на широк ранг успели хора, от съдии до борци, той се опитал да покаже, че “талантът и геният, както и склонността към морални черти, се предават наследствено”. В последната част анализира “Сравнителната стойност на различните раси”. Той подрежда расите в скала от А до I, заключавайки, че древните гърци били “най-спо-собната раса, която историята е документирала”; че африканските негри, въпреки някои изтъкнати индивиди, никога не могат да постигнат средното ниво на англосаксонците; и че австралийските аборигени били една степен под негрите2. Дарвин казал, че никога не е чел нищо “по-оригинално и интересно”; но отхвърлил евгеническата наука като “утопична”. На погребението на Дарвин в Уестминстьрското абатство Галтън публично апелирал Прозорецът на Творението в Абатството да бъде заменен с нещо по-подходящо за Еволюцията3. Важното е следното: Галтън, защитникът на “наследствения гений”, бил братовчед на Дарвин4.

Много подробности от Дарвиновата версия за естествения подбор, иначе известен като “оцеляването на най-силните”, били връхлетени от по-късни критики; но основною твърдение на еволюционизма - че всички живи видове от растителния и животинския свят са се развили чрез постоянно взаимодействие със своята околна среда и съперничество помежду си - бързо си спечелило почти универсално одобрение. С времето официалното християнство не срещнало трудности да приеме човешката еволюция като част от Божията цел. Представителите на социалните науки адаптирали еволюционистката идея към множество дисциплини; а социалният дарвинизъм - идеята, че човешките дела са джунгла, в която само на силните нации, класи или индивиди ще оцелеят - щял да се радва на дълга кариера.

Действително общото убеждение, че научните методи могат и трябва да бъдат прилагани към изучаването на човешките, а не само на природните феномени, представлява една от характерните промени на епохата. От там, в допълнение към иконо-микса и етнографията, се появили социологията, антропологията, хуманитарната география, политическите науки и по-късно психологията и психиатрията. Докато обхватът на физическите и социалните науки се разширявал, резерватът на чистата философия се стеснявал, докато останал само с шепа традиционни сфери - епистеми-ологията, логиката, етиката, естетиката и политическата теория.

Религията се възраждала. Това намерило своето изражение в множество теологически съчинения, в пламенността на масите, в засилването на църковната догматика и организация. Новият климат бил оформен отчасти сред отвращението от ексцесиите през революционната епоха и отчасти заради премахването на много по-ранни форми на религиозна дискриминация. Просвещението достигало до своя край, но не и преди да бъде приет принципът за религиозната толерантност. Дискриминационните закони срещу католиците, датиращи от XVII век, били премахнати в повечето протестантски държави. Протестантите си спечелили еквивалентни права в повечето ка-

802