Европа.История

PESTIS

а после в Париж и Блоа. Швейцария спечелила от притока на хугенотски занаятчии. През XVII и XVIII век Англия станала доминираща сила. Франция водела състезанието с дизайна на кутиите и с орнаменталните часовници. Шварцвалд се специализирал в дървени “часовници с кукувици”. През XIX век швейцарската индустрия, базирана в Женева и в Ла Шо-се-Фонд в Юра, спечелила световно превъзходство в производството на висококачествени машинно изработени ръчни часовници.

Часовникарският занаят израснал от средновековните гилдии на ключарите и бижутерите. Прочути имена са Жак де ла Гард от Боя, производител на първия ръчен часовник (1551); Кристиян Хюгенс (1629-95) от Хага, изобретател както на махалото, така и на спи-рално балансираната косъмна пружинка; Джон Арнолд, Томас Ърншоу и Джон Харисън (1693-1776), майстори на морски хронометри; Жулиен Лерой (1686-1759), часовникар на Версай; Абрахам-Луи Бреге (1747-1823), изобретател на самонавиващия ce montre perpétuelle; и Едуард Джон Дент (1790-1853), конструктор на Биг Бен. Антони Патек от Варшава и Ад-риен Филип от Берн обединили силите си през 1832 г., за да създадат Патек-Филип — водещата швейцарска фирма за времето си.

До това време стенните и ръчните часовници били универсална черта на градското западно общество. Селяните в Източна Европа се адаптирали по-бавно. За милиони съветски войници настъплението на Червената армия в Европа през 1944-5 г. осигурило страхотната възможност да “освобождават” и да се сдобият с часовници.

Но повечето от забележителните постижения идват от работата на разпръснати индивиди. Експериментите на Роджьр Бейкън с оптика и машини оформили част от неговата обща атака срещу покварата и суеверията. Той се опитвал да докаже истинността на знанието по същия начин, по който неговата немодерна привързаност към всичко гръцко представлявала усилие да се потвърди точността на латинските писания. Учителят на Бейкън Пиер де Марикор (Питьр Странникът) написал фундаментален трактат за магнетизма, очевидно докато скучаел по време на анжуйската обсада на Лучера ди Капабрия през 1269 г. Силезиецът Витело, или Вителон (1230-80), написал фундаментален трактат за оптиката, Perspective, който чрез разделяне на механичните операции на окото от координиращата функция на съзнанието, отворил пътя за модерната психология. Николас Оресме (около 1320-82), епископ на Лижу, написал влиятелния труд за икономиката на парите и още един по астрономия, De Coelo et Mundo, който подкрепял теорията за въртенето на Земята. Той бил ентусиазиран защитник на Разума, човек от Просвещението, изпреварил своето време, отхвърлил астролозите и продавачите на чудеса. “Всичко, съдържащо се в Евангелията, твърдял той, “е rationabilissima.” Век по-късно кардинал Николас Кузанус (1401-64) от Кюес на Мозел, повторил идеята за въртенето на земята, предсказал календарната реформа и пророкувал края на света през 1734 г. Всички тези хора без особени трудности различавали mirabilia на природата от miracula на Църквата.

При постепенното натрупване на знанието се появила нужда от енциклопедично резюме. Сред най-широко разпространяваните била Speculum Maius (1264) на Винсент от Бюве и Opus Maius (1268) на Роджьр Бейкън.

Религиозната вяра обаче останала обградена от всички форми на ирационалност и суеверия. През Късното средновековие църковната догма все още продължа-

_ &

ХРИСТИЯНСКИЯТ СВЯТ В КРИЗА

453

вала да бъде формулирана и систематизирана. Сферата на вярата, която хората били длъжни да приемат неоспоримо, се разширявала. Латеранският събор от 1215 г. направил изповедта и самоналожените наказания задължителни. През 1439 г. била узаконена доктрината за седемте тайнства, от кръщенето до крайната екзалтация. Доктрината за транссубстанцията - твърдението, че хлябът и виното от Причастието са чудотворно трансформирани в кръвта и тялото на Христос - била толкова изтънчена, че само на свещеника било позволено да пие виното от потира. Миряните, които се причестявали, можели да вземат само от хляба. Наблягало се върху разделянето на хората от магическата, свещеническа каста. Служби се изпълнявали по всеки възможен повод. Култът към Дева Мария, божественият посредник с Христос, бил възприет официално, а рецитирането на Ave Maria, “Аве Мария”, било официално допълнено към реда на Месата след Pater Noster. Всяка организация, от гилдиите до рицарските ордени, имала свой светец патрон. Дълбоката почит към мощите била вездесъща. Поклоненията били част от ежедневния живот на всеки, не само за набожните. Вярата в свръхестественото била засилена от официалното учение за сложната йерархия на добрите и злите ангели и от универсалния страх от Дявола. Луцифер, падналият архангел, който някога седял до Гавраил във висините на Рая, сега ходел по света начело на силите на мрака. Ужасите на Ада давали на проповедниците тяхната любима тема, а на художниците - популярни сюжети.

Мистическата традиция, която давала предимство на религиозната интуиция над традиционната вяра, за пръв път намерила своето последователно изражение през XII век в августинския манастир “Св. Виктор” в Париж. По-кьсно тя пуснала дълбоки корени сред цялото население. Водещите й изразители били оглавявани от св. Бонавентура (около 1217-74), някога магистър на францисканците и автор на влиятелната Itinerarium Mentis in Deum; от “Meister” Йохан Екхарт (1260-1327) от Страсбург, главен викарий на Бохемия, за когото се предполага, че твърдял, че светът е създаден от малкия му пръст; от фламандеца Ян ван Руйсброек (1294-1381), “Възторженият учител”, автор на De Septem Gradibus Amoris; от англичанина Уолтър Хилтън (поч. 1396), автор на подобен труд на народен език, The Ladder of Perfection*; и преди всичко от Томас Хемеркен от Кемпен, край Кьолн, известен като Томас от Кемпис (около 1380-1471), автор на Imitatio Christi. Анонимният англичанин, който написал The Cloud of Unknowing**, също бил представител на жанра. Много от мистиците били умозрителни философи; но те учели християните да усъвършенстват вътрешния живот и да отбягват злия свят, който не могат да контролират. Техните писания помогнали за раздухване на въглените, които по-късно подпалили Реформацията.

Магията се развила паралелно с християнския мистицизъм и поради някои подобни причини. Вещиците, черни и бели, несъмнено били наследство от езическия анимизъм от предхристиянския пейзаж, както и твърдата вяра във феи, елфи, духове и таласъми. Но систематичната практика на магията, изглежда, е била продукт на късния средновековен период. Нещо повече, чрез навлизането в открита битка срещу магията, Църквата по невнимание подхранила климата на истерия, в който процъфтявали предполагаемите вещици и магьосници. Решителната була Simmis Desiderantes,

* Стълбата на съвършенството - Б. пр.

** Облакът на незнанието - Б. пр.

454