Европа.История

RESPONSA

HA 3 октомври 1943 г. едно момче било спасено от Kinderaktion, които избили огромен брой еврейски деца в построеното от нацистите гето в Каунас (Ковно) в Литва. Човекът, който спасил момчето, попитал своя равин дали може да бъде отгледано като негов собствен син. Равинът казал нещо, за да го успокои, но отговорът бил “Не”. Момчето винаги трябва да бъде учено да почита своите баща и майка1.

В обширната литература за еврейския Холокост малко неща могат са сравнят по своето морално величие с отговорите на равините от гетата в окупираната от нацистите Европа. Отговарянето на въпроси за религиозните дилеми на тяхното паство било едно от основните задължения на равините; и те имали обичай да записват зададените въпроси и дадените отговори. Съществуват няколко такива регистъра, но никой не е по-затрогващ от този на оцелелия равин Ефраим Ошри от Каунас, който събрал всичко след войната. Дори най-краткият подбор от съдържанието разкрива една общност на ръба на изчезването, която все още била решена да води принципно съществуване:

• Може ли евреите да се опитат да се спасят, като се сдобият с фалшиво свидетелство за (Християнско) кръщене? Това е абсолютно забранено.

• Допустимо ли е за една бременна жена да се опита да абортира в гетото? Да, защото без аборт както майката, така и детето ще бъдат убити.

• Една жена в гетото, чийто мъж е изчезнал, може ли да бъде освободена от обичайните правила, направляващи повторния брак? Не.

• Може ли евреин в гетото да се самоубие? Подобре е да бъде погребан след самоубийство, отколкото да бъде кремиран след унищожение.

• Може ли евреин отстъпник, който носи кръст, да бъде погребан в светата земя? Да, но на известно разстояние от другите погребения.

• Може ли дете, родено от извънбрачен разврат, да получи ритуала pidyan haben за първороде-

ното? Да.

• Какво трябва да се направи с дрехите на убитите евреи? Според религиозния закон окървавените дрехи трябва да бъдат погребани; но неопетнените дрехи може да се дадат на децата на жертвите2.

Казва се, че отговори, дадени под натиска на Холокоста, излагат прекалена снизходителност. Това е въпрос на експертна преценка. Но всеки може да разпознае желанието да се комбинира строгостта на еврейския закон с дълга за състрадание. През август 1941 г. например германски войници напълнили синагогата в Слободка с мъртви котки и кучета, преди да накарат група евреи да разкъсат свитъците на Тора върху труповете на животните и да подпалят сградата. Когато попитали равин Ошри как може да се получи изкупление,

1022

тшевяае

засипаните хора гладували. Неговият отговор бил ясен, но благ: “Те трябва да постят в изкуплението, ако могат”1.

Много коментари са направени по обвинението за тъй наречената “пасивност” на обречените евреи в Европа. В някои кръгове евреите, принуждавани да сътрудничат на на-цисткте, дори са заклеймявани като “военнопрестъпници”4. Хасидисткият възглед определено бил, че “Божието лице е покрито” по време на преследване и че набожните евреи трябва да приемат съдбата си5. Нехаен ди спсите равини не следвали такива строги правила, макар че съществувала продължителна традиция за уважение към закона на земята. Главният равин от Атина унищожил списъците с членовете на своето паство, позволявайки на мнозина да оцелеят. Главният равин от Солун не постъпил така и повечето хора от неговото паство били избити.

Истинският въпрос бил, че решенията дали да сътрудничиш, или да се съпротивляваш, били вземани въз основа на позитивен морален принцип. Дори там, където не се предприемали действия, доказателствата не подкрепят моралната пасивност или безразличието. Но обратните примери са легион. Екип от еврейски лекари във Варшавското гето решили да извлекат полза от своето нещастие и да извършат научно изследване върху симптомите на своето собствено гладуване. Скрито в един заровен пом за мляко, тяхното изследване оцеляло, за да бъде публикувано в следвоенна Варшава6.

В нацисткия лагер на смъртта Заксенхаузен един еврейски член на Бопс1егкоттап(1о, който вършел физическата работа при унищожението, разпознал върху рампата равина на своето паство. Единствената молба на равина била 1иг, най-горният прешлен от гръбначния му стълб, да бъде спасен. (В еврейската вяра 1иг е сърцевината, около която тялото ще се преобрази в отвъдния живот.) И човекът отсякъл костта от трупа на равина и за последен път бил видян как дава клетва да я погребе в света земя в Йерусалим след войната7.

съседите им били подкарани към газовите камери84. Евреите участвали в нелегалното партизанско движение, понякога в отделни бойни части; а в няколко гета били вдигнати въоръжени въстания. Във Варшава героичното въстание в гетото избухнало на 19 април 1943 г., за да се противопостави на окончателното изселване. То продължило три седмици, докато всички с изключение на осемдесет от бойците били убити. Неговият лидер, Мордекай Аниелевич, се самоубил с последната група от свои приятели на последния редут на улица “Мила”85. Един решителен пробив в Треблинка довел до успешното бягство на 300 лагерници. [КАТУй]

Отношението на неевреите не било еднакво. Повечето хора, които също живеели в сянката на терора, не правели нищо; някои подпомагали геноцида. Но много проявили състрадание. Един поет изпитал мъка при вида на детско игрище до стената на гетото във Варшава, което му напомнило за самотната смърт на Джордано Бруно:

Мислех си за Кампо ди фиори във Варшава до небесната въртележка в една ясна пролетна вечер под трелите на карнавалната музика.

Живата мелодия заглуши

ЕВРОПА В ЗАТЪМНЕНИЕ

1023

залповете от стената на гетото

и двойки летяха

високо в безоблачното небе.

Онези умиращи там, самотните забравени от света, нашият език се превръща за тях в език на древна планета.

Докато, когато всичко е легенда

и много години са минали,

на ново Кампо ди фиори

яростта ще пламне срещу думата на поета“.

Един мъдър католически интелектуалец написал за моралната намеса дори на онези, които не вземат реално участие87.

Отговорът на Европа на Холокоста докоснал дълбините на покварата и висините на героизма. В центъра на бурята, в окупирана Полша, шансовете за спасяване на евреите никога не били много големи. Критиците от по-щастливите страни не винаги разбират как един тоталитарен режим принуждава всеки под неговата власт до различни степени на съучастничество. Несвободните хора не могат да бъдат съдени според критериите на свободните общества. Дори и така имало отделни хора, тъй наречените szmalcownicy, или “огняри”, които продавали избягалите евреи (и участници в Съпротивата) на Гестапо. Имало и други, които рискували живота си и живота на своите семейства, за да скрият и защитят бегълците. През 1943 г. полската съпротива създала организациите legota, които помагали за спасяването на евреите88. Може би 150 000 души, или 5%, оцелели скрити в хамбари и мазета, в манастири, с фалшиви документи или в горите89. [batt-ioi]

Другаде, при по-малко екстремни обстоятелства, европейците проявили всичко - от благородна жертвоготовност до апатия. В Копенхаген, където крал Кристиян яздел по улиците и в знак на съчувствие носел лента със звездата на Давид на ръката си, повечето от общо 30 000 датски евреи успели да избягат. В Румъния, където армията и полицията избила стотици хиляди евреи на своя отговорност, правителството въпреки това упорствало и не искало да предава румънските евреи на нацистите. Във франция, където режимът във Виши ръководил свои отвратителни концентрационни лагери, като в Ле Верне, местната milice поела инициативата за залавянето на евреите. Те разграничавали “чуждите” еврейски бегълци от “местните” френски евреи, само 8% от които изгубили живота си. Френските протестантски църкви изразили своя протест, а френската съпротива се опитвала да разрушава депортационните влакове. В Холандия, която не била окупирана от нацистите до 1944 г., един изобретателен шведски дипломат, Ралф Вапенберг, организирал бягството на много евреи. Той щял да изчезне, заради всичките си усилия, след съветски арест. Местните ционистки лидери били обвинени в поразителни дела за сметка на други. Дори в окупираните от Германия острови в Ламанша евреите били предавани. Най-общо евреите били

т

1024

ТЕМЕВЯАЕ

най-сигурни във фашистка Италия, в окупираната от Италия част от Югославия, във фашистка Испания или в Португалия90, [таее] *

Липсата на демонстративен протест от страна на Ватикана била предмет на много последвали спорове. Злословниците срещу Пий XII вярват, че той бил безразличен към еврейската трагедия. Неговите защитници твърдят, че бил раздиран от страхове за ответни мерки срещу германските католици и от желание да поддържа “безпристрастие” между злините на фашизма и комунизма91. Той определено не направил почти нищо за милионите католици, избити от нацистите.

Точният брой на еврейските жертви никога няма да стане известен. На Нюрнбергския трибунал бе изчислено, че са били около 5,85 милиона. Не е вероятно цифрата да се отклонява много от истината. В по-закръглени изчисления общата цифра възлиза на около 3 милиона евреи от предвоенна Полша, около 2 милиона от СССР и около 1 милион от другите страни. Може да има известно припокриване между полската и съветската категория, тъй като през 1939 г. източната част на Полша била анексирана от СССР. Но никоя отговорна оценка не свежда общата цифра под 5 милиона92. От количествена гледна точка тази цифра може да се сравни с оценката за около 8,7 милиона съветски и около 3,5 милиона германски военни загуби и за цивилните загуби сред украинците, поляците неевреи, белорусите и руснаците, като загубите на всяка от тези нации се изчислява на около няколко милиона93, [висздсд

В продължение на много години след войната две кръгли цифри се ползвате широко разпространение: “шест милиона” жертви от Холокоста общо и “четири милиона” загинали в Аушвиц. Първата цифра, макар и донякъде висока, е доста вероятна. Втората цифра е била невъзможна. Аушвиц приел двама души, които по-късно били обявени за християнски светци. Блажената Едит Щайн била еврейка, покръстила се в католицизма, заловена от нацистите в Холандия. Отец Максимилиан Солбе бил католически свещеник, който дал живота си, за да спаси от смърт един женен лагерник. Петдесет години по-късно все още причиняват болка опитите да се намерят подходящи начини за честване на паметта и признаване на мултинационалния и мултире-лигиозния характер на жертвите94.

Един от главните проблеми по онова време се криел във факта, че външният свят не можел да схване чудовищностга на онова, което ставало. Още през септември 1940 г. един смел офицер от полското нелегално движение, Витолд Пилецки (1901-48), успял да проникне в Аушвиц I. Той прекарал две години, организирайки тайни ядра на съпротива в лагера, а после избягал95. Но събраната информация не била преценена като достоверна извън Полша. Когато полското правителство в изгнание публикувало доклад за съдбата на полските евреи, един водещ еврейски член на правителството се самоубил от отчаяние заради слабата реакция96. Когато полски куриер посетил Вашингтон, за да даде свидетелство на очевидец за лагерите на смъртта, той бил посрещнат със смразяващите думи на върховния съдия франкфуртер: “Ние не каз-

* Авторът не споменава за спасяването на българските евреи, което говори не за неговата преднамереност, а за липса на информация, която започна да се огласява пред света едва в края на 90-те години, а дори и тогава някои български евреи и леви интелектуалци се противопоставиха срещу приноса на България, която, за разлика от много други страни, успя да спаси всичките си евреи - 6. пр.

ж

ЕВРОПА В ЗАТЪМНЕНИЕ

1025

ВАТТ-101

В ранните часове на 13 юли 1942 г. хората от германския запасен полицейски батальон 101 били вдигнати преди зазоряване в полското село Йозефов и откарани в близкия град Отвоцк. Не им казали какво ги очаква. При пристигането си получили заповед от своите ББ офицери да хванат всички трудоспособни еврейски мъже в града и да разстрелят всички еврейски жени, деца и старци. В този ден те избили около 1500 души, а първият “принос” на батальона наброявал общо над 83 000 жертви.

През 1962-72 г. 210 бивши членове на батальон 101 бяха разпитани от западно германски обвинители, които изготвиха подробни досиета за тях. Всички те не били партийни членове, били на средна възраст, предимно наборници от работническата класа от Хамбург, един от най-малко нацистките градове в Германия. Те били най-обикновените сред германците. Почти всички изразили отвращение от своите военни задължения; и много твърдели, че лично не са извършили директни убийства. Но голямото мнозинство участвали. “За тях беше по-лесно да стрелят”:

Във всяко модерно общество бюрократизацията и специализацията смекчават чувството за лич-на отговорност на онези, които прилагат официалната политика. Властващата група упражнява огромен натиск върху поведението и налага морални норми. Ако хората от Запасен полицейски батальон 101 са могли да станат убийци при такива обстоятелства, коя група мъже не би могла1?

По очевидни причини малко се знае за евреите, които били поставени в морапна позиция, сходна с тази на батальон 101. Много малко са оцелели. Но за ББ било стандартна практика да наемат еврейски полицаи в гетата и да мобилизират еврейски 8оп<1егкоттап<1о8 за най-ужасните задачи в лагерите на смъртта. Карел Переходник бил един такъв мобилизиран. Той бил образован човек, който влязъл в еврейските полицейски сили в гетото в Отвоцк с надеждата да избегне смъртта и да може да изхранва семейството си. Подчинявал се на нацистките заповеди и живеел доста добре. С помощта на свои нееврейски приятели избягал в “Арийската страна”, където живял достатъчно дълго, за да успее да напише мемоарите си. Мемоарите са озаглавени “Аз убиец ли съм?” 2

За всеки, който не познава Източна Европа, ще бъде трудно да повярва за деянията на комунистическата политическа полиция, която наводнила Полша през 1944-5 г. Популярната информация винаги е настоявала, че прочутата комунистическа Канцелария по сигурността (иВ) съдържала непропорционален брой евреи (или по-скоро бивши евреи) и че техните престъпления били отвратителни. Но малко безспорни факти са били публикувани някога и историите си оставаха непотвърдени. Скорошните открития обаче разчупиха това табу. Всички те са още по-убедителни, тъй като са направени от еврейски следовател върху доказателствен материал, доставен от еврейски участници и в духа на еврейското изкупление. Изследването се занимава с района Горна Силезия и по-специално с град Гливиче (Глайвиц). То стига до заключението, че през 1945 г. всеки командир и три четвърти от местните агенти на иВ били с еврейски произход; че бившите нацистки лагери и затвори били напълнени отново с напълно невинни цивилни, особено с германци; и че мъченията, глад-

65. Европа

пата смърт, садистачните псбоивда и убийствата бита рутташа лршт Броят ш убийствата, швгртшети да хощвястчесхш режим сред германското население, се «щеиша на оюло &W® Ш убита. В тази склша е трудно да се оправдае ширшо разпространената праг-тша, при ншо убийците, жертвите и шблюдатеяиге от воеиновременна Полша се наенти-фищират ясио в рамките на специфични етически групи3.

вая©, че вие лъжете, но…” Американските евреи не били по-склонни да действат, отколкото всички други*7. Когато по-късно било направено предложение да се бомбардират подходите към Аушвиц, съюзническите сили намерили причини да откажат31. Сталин избил своите милиони през 30-те години без значителна световна реакция. Хитлер можел да прави същото през 40-те години чак докато външните хора не видели доказателствата със собствените си очи. [AUSCHwrrz]

Холокостът вдъхновил множество литературни творби. Почти всички негови водещи историци са еврейски учени, които пламенно вярват в неговата уникалност. Те отхвърлят “всемирната природа на злото”® точно както отхвърлят и стария въпрос: “Защо идваш с твоите специфични еврейски скърби?”1®. Дори и така преобладава голямо разнообразие на ударенията. На Ели Визел се приписва честта, че е обърнала значението на термина “Холокост” за днешната му употреба101. Люси Давидович спори за преднамереното естество на нацистката програма за геноцид1®. Раул Хилберг видял Холокоста като кулминацията на две хилядолетия християнски антисемитизъм10. Йехуда Бауер изградил пълен пейзаж на нацистките “убийци”, еврейските “жертви” и нееврейските “зрители”10*. Мартин Гилберт съставил сърцераздирателно изложение от индивидуални преживявания1®.

Несъгласните гласове издават малко еднообразие. Неционистките свидетели, като Марек Еделман, последния оживял лидер на въстанието от Варшавското гето, били изправени пред позорния стълб заради противопоставяне срещу господстващата ционистка гледна точка1®. Един учен поддържал тезата, че Холокостът произтекъл от непредвидени обстоятелства през 1941 г.‘07 Друг се опитал да покаже, че еврейската трагедия трябва да се преценява в по-широкия контекст на нацисткия терор като общо явление1®. Група съмнителни публицисти около Journal of Historical Review се опитали да поддържат тезата, че “историите с газовите камери” или са били мистификация, или че статистиките са силно раздути. Изключително оживеният дебат, който те провокирали, засяга тяхното собствено право да бъдат толерирани1®. Други критици се оплакват, че “индустрията на Холокоста” експлоатирала еврейските страдания за политически цели110. Създателят на филми Клод Ланзман спечели почти световно одобрение заради предизвикателния си филм “Шоа” (1984), който много хора приеха погрешно като документална история111. Защото страстите още бушуват. Последната дума все още не е казана.

Никоя европейска страна не беше засегната повече от Холокоста от Полша. Хилядагодишното пребиваване на евреите в Полша буквално стигна до своя край. Важен елемент от полското население и култура бе изтръгнат. Бъдещите поколения полски граждани щяха да носят не само ужасния спомен за зверствата, извършени в тяхното отечество, но и унизителното наследство на обвиненията, дезинформацията и моралното объркване. Само онези, които бяха И поляци, и евреи, можеха да разбе-

ЕВРОПА В ЗАТЪМНЕНИЕ

1027

ТА12Е

Един ден през август 1940 г., скоро след падането на Франция, един 25-годишен студент по теология от Швейцария се разхождал из малкото бургундско градче Клюни. Той пишел дисертация за предбенедиктинското монашество. Той бил по-малко заинтересуван от руините на манастира отколкото от неясната възможност самият той да основе монашеска общност. Младежът бил син на протестантски пастор от района на Нюшател и доскоро объркан агностик. Видял табела “Къща за продан в Таиз”, изминал 10 мили с колело през долината и купил къщата в полупразното село. Той бил Роже-Луи Шулц-Марсо1.

Военновременният Таиз се намирал близо до демаркационната линия между зоната, окупирана от германците, и зоната на Виши. Самозваният монах живял там с прекъсвания и сам. В продължение на две години той се посветил на даването на убежище на еврейски бегълци, докато Гестапо не отвело неговите гости. През септември 1944 г., след освобождението, той се върнал отново и дал убежище на германски военнопленници. Селяните реагирали бурно и един от пленниците, болен католически свещеник, бил убит. В края на войната при Роже дошла и сестра му, Женвиев, и те заедно осигурили дом на двадесет селски сираци. Пристигнали още седем “братя”. Като некатолици трябвало да молят за специално разрешение, за да използват изоставената енорийска църква. Когато през 1948 г. позволението било дадено, то носело подписа на папския нунций, кардинал Ронкали.

Общността от Таиз не се поддава на класификация. Тя няма официално управление и не принадлежи към никоя деноминация. Вдъхновена е от Блаженствата в тяхната най-чиста форма — Радост, Простота, Милосърдие, от службата на младежта, от мисията на помирението и от силната идея, която е предмет на книгата на брат Роже, “Динамиката на временното” (1965). Тя се разпознава веднага по уникалния “Звук на Таиз” — звука на енергич-. ните млади гласове, пеещи най-простите думи и мелодии в ритмична, вълшебна хармония , на четири гласа.

След като през 1962 г. на близкия хълм била построена Църквата на Помирението,

, тя се превърнала във фокус на световно движение, на двупосочен трафик, посветен на веч-, ния “Съвет на младостта” и на “поклонението на вярата на земята”. Осемдесет братя с бе-I ли раса населяват духовния генератор, който достигнал до всички континенти. Мисии за-г минали за Азия, Африка, Латинска Америка, Ню Йорк. Първоначално отбягвани както от Световния съвет на църквите, така и от Ватикана, те спечелили на своя страна и двете. В . Европа намерили подкрепата на православния патриарх в Константинопол и на тогавашния архиепископ на Краков. През 80-те години тяхната църква пробила Желязната завеса, когато нейните европейски сбирки се преместили от “Св. Петър и Павел” в Източен Бер-лин и Варшава.

Съвременното европейско християнство е родило много вдъхновяващи фигури, които са прехвърлили всички съществуващи бариери. Една от тях била Агнес Гонкса Бойаксиу (род. 1910, Скопие), албанска монахиня, известна подобре като Майка Тереза от Калкута2. Друг бил холандецът, отец Веренфрийд ван Страатен, основател на “Помощ на църквата в нужда”3. Трета такава личност с просто сърце и съвсем не просто име без съмнение е брат Роже. “Човек минава през Таиз, казал папа Йоан-Павел II, както минава през извор”.

т

1028

ТВЧЕВНАЕ

рат напълно травмата. “Пътищата на двете най-печални нации на тази земя са разделени завинаги.”112 [висздсг]

Германското нападение срещу СССР бързо трансформирало световните дипломатически съюзи. След август 1939 г. тройните силови структури от Централна и Източна Европа били партньори. Сега те били смъртни врагове. Това открило пътя за останките от третия силов център, Великобритания, да се присъедини към Съветския съюз и да изгради нова версия на дипломатическата система от Първата световна война. Сега Западът щял да се комбинира с Изтока, за да удържи Центъра, преди да включат и САЩ, които да наведат баланса. Големият триъгълник бил възроден. За Чърчил, заклет антикомунист, това означавало да “говориш добре за самия Дявол”. За Сталин това предлагало единствения възможен източник за подкрепа. Англо-съветският договор за взаимопомощ бил подписан в Москва на 12 юли 1941 г. Германо-съветски-ят пакт бил анулиран официално. Сталин дори бил убеден да преглътне своята гордост за Полша и да подпише съюз с другия британски съюзник, полското правителство в Лондон. Съветско-полското военно споразумение от юли 1941 г. било последвано от политически договор. Била дадена “амнистия” на милиони невинни поляци, депортирани и затворени в СССР; а във вътрешността на Русия щяла да бъде създадена нова полска армия. Командването било поверено на генерал Андерс, освободен наскоро от тъмниците на “Лубянка”. Това било началото на една знаменита Одисея113.

Критичната стъпка обаче все още предстояла. Без САЩ съюзническите сили прибавили към своята мощ нещо малко по-устойчиво от бастун за инвалиди. Чърчил и Рузвелт подписали Атлантическата харта на 11 август, затвърждавайки осем общи принципа. Те гласели:

Първо - техните страни не се стремят към увеличаване, териториално или друго… Трето - те уважават правото на всички други народи да избират формата на управление, при която ще живеят… Осмо - те вярват, че всички нации по света, поради реалистични, както и поради духовни причини, трябва да стигнат до изоставяне на използването на сила114.

Но американският Конгрес все още нямал желание да влезе във войната. Съветското правителство се оттеглило в Куйбишев на Волга; неговата първа услуга към съюзг ническата кауза била да се присъедини към британците в съвместната окупация на Персия. За щастие на Лондон и Москва, японците се оказали по-убедителни от съюзниците. Когато японските бомбардировачи атакували Американския тихоокеански флот в Пърл Харбър на Хавай на 7 декември 1941 г., те “събудили дремещия гигант”. Тяхната акция нямала директна връзка с войната в Европа; но тя променила американското отношение за една нощ. Американската военна боязливост се изпарила; Конгресът гласувал щедри военни кредити; и ръцете на президента били развързани. Това не било част от японския план; но японците неразумно отключили вратите за Големия съюз. “Голямата тройка” - спечелилото войната трио от Чърчил, Сталин и Рузвелт - се захванала за работа.

Германците, разбира се, се почувствали измамени. Те не търсели конфликт със САЩ, стига само президентът да престане да помага на британците. Във всеки случай, те разчитали да завършат войната преди намесата на американците. И Берлин

ЕВРОПА В ЗАТЪМНЕНИЕ

1029