Европа.История

STATE

ПРЕЗ 1493 г., годината, в която Колумб се върнал в Кралство Кастиля, картата на Европа от Португалия до Ханство Астрахан съдържала поне тридесет суверенни държави. Петстотин години по-кьсно, ако не се броят Андора и Монако, Съюзът от Калмар и Швейцарската федерация, чиято независимост е била малко повече от de facto, нито една от тези тридесет държави не е запазила отделното си суверенно съществуване.

От суверенните държави върху картата на Европа през 1993 г. четири са били формирани през XVI век, четири - през XVII, две - през XVIII, седем - през XIX и не по-малко от тридесет и шест - през XX. Възходът и падението на държавите представлява един от най-важните феномени на модерна Европа. (Виж Приложение III, стр. 1274.)

Образуването на държави в Европа е било анализирано по много начини. Традиционният подход беше базиран върху конституциоиното и международното право. Целта беше да се опише юридическата рамка, в която империите, монархиите и републиките организират своето управление, контролират своята независимост и печелят признание. Наскоро по-голямо ударение падна върху дългосрочните съображения - върху статистическите изчисления за дълголетието на държавите1, например. Норберт Епиас вижда образуването на държавите като част от цивилизационен процес, действащ от периода на феодално раздробяване чрез устойчиво нарастване на княжеската власт2.

Други се вглеждат повече във взаимодействието на вътрешните структури и външните връзки. Според един възглед преобладават три типа държави - империи, събиращи данъци, системи на фрагментиран суверенитет и национални държави. Тяхната вътрешна животворна сила доминирала или чрез концентрация на капитала, както било във Венеция или в Обединените Провинции, или чрез концентрация на насилието, както било в Русия, или чрез променлива концентрация на двете - както било в Британия, Франция или Прусия. Парите и насилието били първичните движещи сили. Представянето на държавите на международната арена зависело от тяхното участие в сложните многостранни силови комбинации, които постоянно се съединявали и разделяли по време на повече от 100 големи войни в Европа след Ренесанса. Ключовите въпроси били: “Как държавите правят война?” и “Как войните правят държави?”3 Много от проблемите напомнят онези, изследвани по по-емпиричен начин от Пол Кенеди4.

Предполагаемата крайна цел, националната държава, била достигана много пъти. Но пътищата, водещи към тази цел, били изключително различни. В края на краищата всичко се превръщало в сила. “Qui a la force, писал Ришельо, a souvent la raison en matière d’Etaf5 Накратко, “силата е права”. От което можем само да се чудим дали националната държава наистина трябва да бъде крайната цел.

Прохор от Городет. Брадати свещеници с черни раса обикаляли около олтара, изпълнявайки предварителните церемонии на обличане, окадяване и забулване на даровете.

Това било Богоявление, редуващата се служба на св. Василий Велики заела мястото на по-обичайната служба на св. Йоан Кръстител41. В своята славянска версия в общи линии била същата като онази, която била използвана от православните

474