Европа.История

TENEBRAE

30-те години той гледал далеч напред: италиански войски били изпратени в Абисиния, в Испания, а през март 1939 г. - в Албания. Обществото на народите препоръчало санкции, британците и французите заплашили с ответни мерки, но в действителност не било направено нищо. Мусолини процъфтявал, дразнейки Австрия за Южен Тирол. Преди “Пакта за стоманата” от 22 май 1939 г. и последвалата Ос “Рим-Берлин” той обичал да парадира със своята независимост от Германия.

Гражданският конфликт в Испания назрявал от поне двадесет години. Испанците прибавили бедата на яростната гражданска война в един критичен момент, когато комунистическо-фашисткото съперничество се приближавало до своя връх в цяла Европа. В резултат от това военните бунтове от 1936 г. привлекли вниманието на Хитлер и на Сталин. Испания се превърнала в лаборатория за най-отвратителните политически практики в Европа. Трите години агония кулминирали в решително поражение на демокрацията. Корените на конфликта се криели дълбоко в нестабилната история на Испания, в поляризираното общество и в неподатливия проблем със земята. Повече от половината от земята принадлежала едва на 1% от населението. Селските маси преживявали от дребни имоти или от надници, с които гладували. Малката работническа класа била поразена лошо от Депресията. Римокатолическата църква, доминирана от ултрареакционна йерархия, била силно замесена в икономическите дела като главен земевладелец, а освен това контролирала много предприятия, от Банко Еспириту Санто до мадридските трамваи. Армията, чието съотношение на офицери към войници било необикновено високо, била бастион на ултрамонтанистки и монархически чувства. Резултатът бил особено невъзприемчива и упорита социална крепост, съставена от свещеник, земевладелец и офицер, които обикновено възпрепятствали всички реформи, засягащи техните интереси. Социалните протести били отчаяни, жестоки и антиклерикални. Анархистите били популярни както сред земеделските работници на юг, така и сред работническите съюзи в Барселона. Имало сепаратистки провинции в Каталония, в страната на баските и до известна степен в Галиция. В Мароко, където продължителната война срещу берберите приключила през 1925 г., армията притежавала върховната власт. През 1930-1 г. последният ход на политическото махало довел до свалянето на военния диктатор генерал Примо де Ри-вера, до дълго междувластие, до Dictablanca, абдикацията на крал Алфонсо, и накрая до провъзгласяването на Втората република.

Петте години на конституционно управление от 1931 до 1936 г. довели до хаос. През 1931 г. архиепископът на Толедо бил прогонен заради това, че е отхвърлил републиката. През 1932 г. генералите започнали неуспешно pronunciamiento. През 1933 г. земевладелците от юг предпочели да прогонят селяните от земята, вместо да приемат реформата. Законодателството, което въвело държавните училища и разводите и отделило Църквата от Държавата, не можело да бъде приложено. Аграрната реформа била отменена и секвестираната земя била върната на предишните й собственици. През 1934 г. една решителна стачка на миньорите от Астурия прераснала в сепара-тистко въстание, което било потушено с масови кръвопролития. На изборите през февруари 1936 г. спечелил левият Frente Popular, или “Народен фронт”, от републиканци, социалисти, каталунци и комунисти. Но дотогава централното правителство вече губело контрола над държавата. Непокорните селяни окупирали големите имения. Работниците организирали общи стачки една след друга. Каталонците претендирали за

ЕВРОПА В ЗАТЪМНЕНИЕ

983