Европа.История

DYNAMO

били настроени враждебно към украинския национализъм. Най-меко казано - това било разочарование. Възможният брой на украинската нация е сравним с този на френската или английската. Но те нямали никаква полза от големия си брой. Като ирландците, си останали нация без държава. Както при ирландците, техните активисти започнали да гледат с надежда към Германия.

Балканският национализъм се развил особено силно. Отоманската империя винаги допускала една голяма степен на религиозна и културна автономия, докато изкоренявала политическото несъгласие. Асимилацията в господстващата мюсюлманска култура, освен в Босна, Албания и части от България, била слаба. В резултат от това създадените вече християнски нации чакали да се появят веднага щом отоманската власт се оттегли. Обикновено те се радвали на дълъг период на практическа автономия, подчинени на присъствието на символични отомански гарнизони, преди да придобият абсолютен суверенитет. Тенденцията при тях била да започнат самостоятелния си живот върху минимална териториална база, която не можела да задоволи техните аспирации и което водело до чести конфликти с техните съседи. Никоя от тях не притежавала дори нещо, което да напомня на етническа хомогенност. Гьрция спечелила официалната си независимост през 1832 г., румънските държавички (Влахия и Молдавия) - през 1856 г., Черна гора - през 1860 г., Сърбия и България - през 1878 г. Албанците, единствената предимно мюсюлманска нация в региона, не получили подкрепа от християнските сили и останали да чакат до 1913 г. (Виж Приложение III, стр. 1302.) [SHQIPERIA]

Опитът на Гърция не бил сполучлив, поне що се отнася до всички нейни монарси. За седем управления между 1833 и 1973 г. имало пет абдикации. Първият крал на елините, Отон I от Бавария (упр. 1833-62), католически ентусиаст на германската производителност, се оказал по-непопулярен дори и от отоманците. Вторият, Георг I (упр. 1864-1913), син на датския крал Кристиан IX основава една злополучна династия. Национализмът и чуждестранните крале не се смесили. Сръбският опит не бил по-щас-тлив: кръвната вражда между съперничещите си династии Караджорджевич и Обренович подхранила десет кралски убийства. Руската подкрепа предизвикала силна реакция от страна на Австрия, особено след като славяните от дуапистичната монархия започнали все повече да се впечатляват от сръбския пример. Успехът на Сърбия в Балканските войни най-накрая принудил Виена да разкрие картите си.

За нещастие етническата мозайка на Балканите попречила за създаването на стабилни национални държави. Терминът “Балканизация” станал нарицателен за политическа фрагментация, дребнав национализъм и злобни вражди. В трите Балкански войни в началото на XX век християнските държави се били не по-малко енергично помежду си отколкото срещу отстъпващите турци (виж по-долу).

Историците също така трябва да се обърнат към проблема защо в един континент, препълнен догоре с народни национализми, няколко страни не следвали общата тенденция. Защо например в Шотландия от XIX век не се развило ефективно национапно движение? Шотландците, в крайна сметка, били подложени на интензивна модернизация много рано; като младши партньори в рамките на Обединеното кралство те лесно можели да открият и ранна кауза за съпротива срещу английското господство. Но не го направили. Отговорът сигурно се крие отчасти в разделенията между келтските и равнинните елементи в шотландската култура, които попречили за раз-

ЮЗИНАТА НА СВЕТА

841

витието на обща идентичност, и отчасти в силната притегателна сила на британския държавен национализъм. Като Кардиф или Белфаст, главният шотландски град Глазгоу процъфтял от инициативите на Британската империя. Привързаността на Шотландия към успешния Съюз не намаляла, докато самата империя не започнала да запада. Първият бард на шотландския национализъм, Хю Макдиармид (1892-1978), не започнал да пише до 20-те години на XX век. Ключовият политически трактат на движението, “Откъсване от Британия” на Том Нейрин, не бил публикуван до 1977 г.38

Междувременно един от най-далновидните наблюдатели стига до заключението, че национализмът не е нищо друго освен фаза. Говорейки през 1882 г., Ернест Ренан направил сензационната забележка, че никоя държава или нация не е вечна. Рано или късно всичко щяло да бъде изместено от нещо друго, “вероятно от европейска конфедерация”. Метерних някога казал: “За мен Европа отдавна съдържа есенцията на отечеството”39. Била посадена надеждата, че подобни чувства някой ден ще се завърнат в по-практична форма.

Социализмът, като национализма, бил колективистична вяра. Той се противопоставял на експлоататорите и манипулаторите, защитавайки не толкова индивида, колкото обществото като цяло. Той взел името си от идеята за другарството, или в модерния език “солидарността” - вос/ив на латински означава “другар”. Твърдял, че на бедните, слабите и потиснатите не може да бъде гарантиран поносим живот освен чрез обединяване на ресурсите, чрез справедливо разпределение на богатството и чрез подчиняване на индивидуалните права на общото благо. За разлика от либерализма той не се страхувал от модерната държава; напротив, гледал на нея като на арбитър и често като на главен проводник на благотворителните мерки. Социализмът щял да бъде насочен срещу потисниците у дома и в чужбина. Чувството за интернационална солидарност го превърнало в естествен противник на национализма. Най-общо се приема, че социализмът от XIX век е извлякъл силите от четири различни източника: от християнския социализъм, от профсъюзното движение, от кооперативното движение и от теориите на “утопичните” социалисти. (Виж Приложение III, стр. 1314.)

Без никога да е използвал този етикет, християнският социализъм имал вековна традиция. Християнската доктрина винаги е настоявала за служба на общността и за отказ от личното богатство. Проповедта на Планината редовно била давана за пример, за да оправдае колективистичните икономически схеми, от практическата работа в монашеските ордени до утопиите на Мор, Кампанела, Харингтън и Морели. През XIX век протестантите проявили най-силна инициатива чрез фигури като Ж. Ф. Д. Мо-рис (1805-72), първия директор на Работническия колеж (1854), Чарлз Кингсли (1819— 75), Адолф Вагнер (1835-1917) или изповедникът на кайзера, Адолф Штокер (1835-99). Оксфордското движение също имало социалистическа жилка, която се проявила в неговите “мисии” из градските бордеи. Римокатолиците били по-възпрепятствани до публикуването на Бегит novarum през 1891 г. В Русия доктрините на Православната църква, колективистичните традиции на селските общини и съществуването на всесилна държава осигурили плодотворна почва за възприемането на социалистическите идеи.

Профсъюзното движение израснало от уязвимостта на надничарите в условията на свободната пазарна икономика. От дните на Толпудълските мъченици от Дор-сет работниците и работничките мъчително си спечелили правото да образуват съ-

842