Европа.История

ORIGO

Западните славяни прекосили равнината - нагоре по Елба и нагоре по Дунав. Вендите или сорбите от Лузатия, на запад от Одер, и кашубите от Померания все още съществуват. Чешките племена превзели Бохемия, словаците - южните склонове на Карпатите. Те основали империята Великоморавия, която процъфтяла през VIII и IX век. Поляците, или Polanie, “хората от откритите поля”, най-напред се появили на Варта, източен приток на Одер. Сродни племена окупирали буквално цялата долина на Висла.

Ptynie Wiste, ptynie Po polskej krainie,

Po polskej krainie,

I dopöki ptynie Polska nie zaginie,

Polska nie zaginie.

(Тече Висла, тече/През полската земя/През полската земя,/Докато тече,/Полша няма да загине/Полша няма да загине.)

Източните славяни постепенно се придвижили на север и на изток от Днепър в балтийските и финските територии и в горите на Горна Волга. Техните центробежни движения предизвикали отклонения, които лежат в основата на по-късното разделяне между ругенци и руснаци. Ако поляците пеели за Висла, руснаците трябвало да пеят за Волга, която щяла да стане тяхна “родна майчица”.

Южните славяни нахлули в Империята през VI век, прекосявайки Дунав на много места. През 540 г. обсадили Константинопол. Те щели да славянизират Илирия, България, Македония [Mäkedon] и по-голямата част от Гърция. Хърватите, един народ, споменат за пръв път на местата, където днес се намира Южна Полша, колонизирали Горна Сава и Далматинското крайбрежие. Друга група, която се заселила по Горна Драва, станала известна като словенци. Сърбите завзели района на сливането на Дра-ва, Сава и Дунав.

Динамизмът на мигриращите племена имал сериозни последствия за всички техни съседи. Там, където предишното население не било завладяно и абсорбирано, то често било премествано. На запад келтите били залети в Галия и заградени в Британия. Само ирландците не били застрашени от нахлуване. Един келтски народ от Ирландия, скотите, се преселили във високите планини на Каледония и побеждавайки местните пикти, положили основите на Галска Шотландия. В същия период преселването на келтите от Корнуел положило основите на Келтска Британия. Другаде келтските британци били изтикани назад от англосаксите в твърдините на Уелс.

На изток, в един от най-тъмните периоди на Тъмните епохи, бъркотията в басейна на Дунав не била разрешена в продължение на почти три века. Славяните все още убягвали на литературните извори и техните борби с аварите и с германските крайни постове не са документирани добре. Последното парче от мозайката не идва на мястото си до нашествието на номадите маджари през IX век. Смесица от народи из Понтийските степи паднали под хегемонията на още едно племе от азиатски авантюристи - хазарите. Те на свой ред в началото на VII век признали господството

РАЖДАНЕТО НА ЕВРОПА

257

наеднатюркска династия от Северен Кавказ. Макар че индоевропейските славяни присъствали в смесицата, те не започнали да оформят доминиращия елемент до основаването на Киевското царство през IX век. [khazaria]

Ефектът от миграциите върху етническия и лингвистичен състав на Полуострова бил огромен. В продължение на няколко века те променили радикапно етническата смесица на населението, а в някои части влели напълно нови съставки. Ако през 400 г. сл. Хр. населението на Полуострова било разделено ясно на “римляни” и “варвари”, до 600-700 г. той бил населен от далеч по-сложна смесица от полуварваризи-рани бивши римляни и полуроманизирани бивши варвари.

В Испания например романизираните келто-иберийци получили значително влияние от германците - а последвали важни мавърски и еврейски пластове. В Галия гало-римляните получили посилно, но неравно германско върховенство - по-сил-но на североизток, по-слабо на югозапад. В Италия латинизираните келто-италийци и гърци поели силен германски елемент, който доминирал на север. В Британия ри-мо-британското население било или абсорбирано, или изместено, като от това останали две различни общности - келти на запад, германци на изток, в центъра и на юг. Каледония (Шотландия) била разделена между германските равнинни обитатели и келтските планинци. В Германия балансът между западногерманските и източногерманските племена се изместил решително в полза на първите, тъй като повече от източните племена се преселили. Славянските народи поели решителния контрол не само върху най-големия сектор от северната равнина, но също и върху Балканите. В рамките на новите славянски родини обаче останали много неславянски народи, включително и власите*.

Лингвистичните преходи протичали много бавно. В случая с френския език вулгарният латински, местният romanz на галите, преминал през три различни етапа -(VIII век), старофренски (XI), среднофренски (XIV) - преди да се постигне един узнаваем вариант на съвременния френски. Новата граматика и новите словоформи се развили, като старите латински склонения, спрежения и окончания били изоставени. 8опит, bonam, bonas се придвижили към bon, bonne, bonnes. Rex станало le roi; amat ce променило в aime, regina в la reine. Най-ранният текст на “романс”, Страсбургската клетва, датира от 843 г. - до това време френските крале напълно престанали да говорят германския франкски. Британия била една от няколкото бивши римски провинции, където латинският бил премахнат напълно.

Гръцкият упорствал в Източната империя като официален език и на много места, особено в Мала Азия, като местен говор. Няколко района, включително Пелопонес, за известен период били напълно или частично славянизирани. Трябва да бъдем предпазливи и да не стигаме до прекалено опростяване. Но тезата, издигната от

ЛЛасЬ”, или “УИосЛ”, е старославянската дума за латински. Тя дава началото на много Валахии - Стара Валахия в Сърбия, Голяма Валахия в Теслау, Малка Валахия в Северна Румъния, Валахия-в Южна Румъния, и Мавровалахия, земята на ЫедгЫаПп\лт “Черните власи”, в Динарските Алпи. И4ос/>у е все още обичайната полска дума за “Италия. - Б. а.

17. Европа

258

сжюо

КНАЗДША

ОТ всички краткотрайни държави в Европейската равнина никоя друга не е предизвиквала повече противоречия от тази на хазарите. Но от около 630 г. сл. Хр., когато била овладяна от тюркската династия Ашихина, до 970 г., когато била завоювана от княз Светослав Киевски, тя играела важна роля в контактите между Изтока и Запада.

Административната организация на Хазария отразява многообразието на нейните поданици. Хазарският шжш или хан, управлявал три главни провинции, седем зависими държави и седем васални племена. Главната провинция, Квалис, била съсредоточена около градовете близнаци Амол-Атил на Долна Волга (мястото на бъдещия Царицин). Семендер на река Терек бил по-ранното убежище на династията след нейното прогонване от Туркестан. Шакрел била съсредоточена около река Дон, на запад от завоя на Волга. Тя била управлявана от един каменен град със същото име, построен през IX век от византийски инженери.

Най-важната от зависимите държави била Котзир в Крим, новият център на хазарите. Тя наследила царството на готите, които на свой ред завладели древната елинистична. Боспорска държава. |СНЕК501ЧЕ8081 Тя била управлявана от крайбрежния град Фулай, сегашното Планерское; в нея имало силна еврейска общност, активна в черноморската търговия. Други васали били хуните на река Сулак (дом на потомците на Атила), оногур на Кама, тюркой или леведия на Донец (дом на бъдещите маджари) и три подразделения на волжките българи. От васалните племена в северната гориста зона три били етнически славяни и едно остава неидентифицирано.

Хазария била прочута с търговията си и с религиозната си толерантност. Тя била традиционен доставчик на славянски роби за средиземноморския пазар (виж стр. 276); а през X век започнал да се развива сухоземен търговски път по линията Регенсбург-Виена-Краков-Киев-Атил.

Мюсюлманската, християнската, еврейската и езическата религия процъфтявали под управлението на свои религиозни съдии. Хазарската армия била съставена основно от ирански мюсюлмани от източната провинция; а през 737 г. самият хан приел исляма. Но скоро след това неговите наследници се обърнали в юдаизма и го превърнали в държавна религия. За изненада тази промяна не отеква в съвременните византийски, арабски или еврейски извори; но тя вече е била известна на монаха Друтмар от Аквитания, който писал на Корвей във Вестфалия през 864 г.:

Защото в земите на Гога и Магога, които са от хунската раса и наричат себе си газари, има едно племе много войнствено… и всички от тях изповядват еврейската вяра1.

В периода на арабската експанзия от VII до IX век Хазария най-общо се съюзила с Византия срещу арабите. В епохата на викингите скандинавците открили маршрута от Балтийско море до Днепър, завладели Киев и вероятно превзели цялото ханСтво. [кив’]

Еврейските историци, естествено, проявяват огромен интерес към хазарското преминаване към юдаизма. Юда Халеви (1075-1141), пиШещ в ТоЛедо, идеализира хазарския

РАЖДАНЕТО НА ЕВРОПА

259

хан като герой на вярата. Караитите от Крим наричали хазарите татгег, което означава “копеле” или “фалшиви евреи”. Но караитският учен Абрахам Фиркович (1785-1874) твърди, че хазарите са били караити. Артур Кьостлер, писал през 70-те години на XX век, твърди, че мигриралите еврейски хазари съставляват основното тяло на Ашкеназкото еврейство в Централна Европа2. Хазарската загадка все още не е решена напълно.

Но Хазария продължава да живее. В Гърция на Коледа децата не чакат Дядо Коледа да им донесе играчки от Лапландия. Те чакат св. Василий, идващ от Хазария.

баварския учен Якоб фалмерайер (1790-1861) в “Ueber die Entstehung der Neugriechen” (1835), заслужава внимание. Работата на фалмерайер, която причинява дълбока травма на гърците от неговото време, твърди, че гръцката нация от модерните времена в по-голямата си част е наследник на елинизираните албанци и славяни, “в чиито вени едва ли тече и капка истинска гръцка кръв”. Това може би е преувеличено; но то е по-малко абсурдно от идеята, че всеки съвременен грък е директен етнически потомък на обитателите на древна Гърция. Никоя модерна европейска нация не може да предяви разумни претенции за неразредена “етническа чистота”. [MAKedon]

Разпръсването на славяните подпомага еволюцията на трите основни славянски езикови групи и дава началото на дузина славянски езици. (Виж Приложение III, стр. 1239.)

Поради това до VIII век етническото заселване на Полуострова започва да дос-тигатрайния си модел. VIII век определено бил точката, когато се появили важни социални кристализации. Все пак оставали още пет големи преселения, преди да се оформи основното население на Европа. Една от тези големи преселнически групи, викингите, били морски разбойници. Други две, маджарите и монголите, били нома-ди. Двете други, маврите и турците, били войни на нова религия. Европа била зачената от най-разнообразни елементи и нейното раждане било удължено болезнено.

Империята: от Рим до Византия, 330-867

От 330 г. нататък, управлявана от Босфора, Римската империя променила своя характер. Romanitas, “латинизмът”, на Империята неизбежно бил редуциран. Но политическите приоритети също се променили: оттогава сърцето на Империята не лежало в Италия, а на Балканите и в Мапа Азия. Провинциите, които представляли най-голяма грижа за императора, не били Галия, Испания или Африка, а Египет, Сирия и дори Армения. Границата, която трябвало да бъде защитавана на всяка цена, вече не лежала на Рейн, а на Долен Дунав и на Понтийския бряг. Оценявайки преместването, повечето историци изоставят името “Римска империя” в полза на “Византийска империя”. Императорите и техните поданици обаче продължили да мислят за себе си като за ■римлйни”. Константин нямал намерение да изоставя нищо друго освен западащия столичен град. Нарастването на различията между Изтока й Запада било толкова бав-

но, че останало почти незабележимо за съвременниците. За тях то било по-малко впечатляващо от устойчивите нишки на приемствеността.

Нещо повече, не съществува общ консенсус за точката, в която “Рим” наистина е бил изместен от “Византия”. По своя произход разделението може да се проследи назад до Октавиан и Марк Антоний, чието съперничество за пръв път разделило римския свят, но за кратко време. В този случай постепенната поява на Византия и на източното превъзходство може да се види като закъсняла компенсанция за трагедията на Антоний и Клеопатра. Диоклетиан, който нарочно избрал източната половина от Империята за себе си, е предложен за “първия византийски император”. Други очевидни претенденти за титлата могат да бъдат Константин, основателят на Константинопол, Юстиниян и Ираклий. На другата крайност някои историци могат да изтеглят етикета “Византия” до времето, когато и последните връзки на Империята със Запада били пресечени. В този случай може да се говори за IX век или дори за XI, когато Гръцката църква от Изтока най-накрая се отделила от Латинската църква на Рим. Според този възглед “Византия” не е контраст на Рим от късната античност, а по-скоро на “Свещената Римска империя” от средните векове.

Преходният период продължил половин хилядолетие. През IV и V век връзките на Империята със западните провинции били отслабени до точка, в която имперското управление на Запад било изоставено. Последните остатъци от древното езичество били потиснати. През VI век се провел съгласуван опит под ръководството на Юстиниян (имп. 527-65) да бъде възстановена Западната връзка, но той приключил с провал. После с притока на българите и славяните остатъците от латинскиговорящо население в Империята били претопени. Византия останала изцяло гръцка. През VII век ценните източни провинции били прегазени от арабите, а териториалната база на Империята се свила до нещо забележително близко до древногръцкия свят преди завоеванията на Александър (виж Карта 5.). През VIII век, когато арабската вълна се отдръпвала, Империята била разтърсена от учудващо продължителен спор по въпроса за иконите, който бил един от източниците за разкола между Източното и Западното християнство. Продължителните войни със страховитите българи не заглъхнали, преди българският хан да започне да пие виното си от императорския череп. Иконобор-ският спор приключил през 842-3 г. Отношенията с българите стигнали до важна повратна точка през 865 г., когато българският военачалник бил покръстен от патриарха на Константинопол. Приближавал краят на петстотингодишния смут. По това време на Римската империя й оставали две години до установяването на великата Македонска династия, чиито императори щели да я доведат до нов апогей. През предишните пет века дългата процесия от външни и вътрешни кризи променила политическия, социалния, религиозния и културния живот на Империята до неузнаваемост. До тогава, ако не и преди, Византия наистина наследила римския свят във всяко отношение.

Петвековното сгромолясване на западните имперски провинции дошло като резултат от продължителен упадък. Съмнително е дали варварските нашествия са представлявали нещо повече от катализатор в един процес, който вече бил напреднал доста. Някои, като Гибън, наблягат върху упадъчния разкош на управляващата класа. Други наблягат върху социоикономическите фактори - монетарната и ценовата инфлация, свръхтежкото данъчно облагане, бюрокрацията, западането на земеделието, което на свой ред довело до онова, което Фердинанд Лот нарича “режим на кастите”. Закос-

РАЖДАНЕТО НА ЕВРОПА

261

теняването на социалното разслоение било придружено от “пълно преобразяване на човешката психология”7. Тук преди всичко се наблюдава класическият случай на имперско “свръхразпростиране”: Империята не можела да поддържа постоянно военните си кампании. Имперските армии били толкова наситени с варварски войници и бивши варварски генерали, че старото разграничение между римлянин и неримлянин ставало все по-неуместно.

Но все пак моментът на истината идвал бавно. През IV век наследниците на Константин били разтревожени толкова от персите, колкото и от западните варвари. Юлиан (имп. 361-3), който прекарал много години в Галия, възстановявайки рейнски-те гарнизони, бил убит в Месопотамия. Валентиниан I (имп. 364-75) отново разделил Империята, за да продължи работата на Юлиан в Галия. Теодосий I (имп. 378-96), син на генерал, овладял кризата, причинена от остготското нашествие (виж стр. 229) и бил последният, който възстановил единството на Империята. След смъртта му разделението между Изтока и Запада станало постоянно, а западните провинции били оставени да отплават по течението. За Хонорий (имп. 395-423), който управлявал в Милано най-напред под регентството на Стилико Вандала, се казва, че не знаел нищо за “Рома” освен факта, че това било името на любимото му пиле.

Последният акт на Империята на запад през 476 г. е поучителен. Едно момче император със символичното име Ромулус-Августулус било последната марионетка, издигната до имперското достойнство от разединени армейски фракции. Но една делегация от Римския сенат, която пътувала до Константинопол, за да получи обичайното съгласие на източния император, не помолила за утвърждаването на Ромулус-Августулус. Вместо това те помолили император Зенон (474-91) да приеме върховното господство над Запада върху себе си и да даде титлата патриций на Одоакьр, варварския генерал, който по това време в действителност контролирал Италия. По този начин принципът за имперската власт бил задържан на теория, макар че цялото практическо управление било предадено. В продължение на векове след 476 г. императорите в Константинопол можели да поддържат своето право на върховна власт на запад. Никой от варварските владетели в бившите имперски провинции не обръщал голямо внимание на това право. Но неговото съществуване може да обясни защо всички алтернативни източници на върховна власт се развивали толкова бавно. [раьаео]

Поради това общата стратегия на Империята била по-скоро да абсорбира варварското предизвикателство, а не да се опитва да постигне някакво крайно решение. Проблемът бил прекалено голям, за да може да бъде разрешен гладко. Императорите изисквали данък както в пари, така и в признаване, от нашествениците. Когато било възможно, те ги заселвали в желаните от тях земи или се съгласявали мълчаливо с присъствието им, когато това било необходимо. Те наели цяла свита от варварски генерали - от Стилико Вандала до Одоакьр от Херулите - и мобилизирали маси от варварски войници, които устойчиво подкопавали политическия живот в западните провинции. Накрая изобщо не било съществено дали императорът давал благословията си на марионетката цезар, избран от варварските войски или на един варварски крал. Все пак е важно да се разбере, че Римската империя не била унищожена от варварските нашествия. Тя се клатушкала от ударите и страдала от загубите както на територия, така и на влияние. Но се задържала почти хиляда години след 476 г. и ус-

262