Европа.История

LUMEN

войни с турците и от етническите и религиозни разделения. Той може би е бил продължен от аграрните реформи на Мария Терезия, които в тъй наречения Урбариум от 1767 г. завършили отдаването на земята на селяните и смекчили техните революционни настроения. Нейните образователни реформи, заедно с основаването на университета в Буда и маджарското литературно възраждане в началото на века посели семената на модерното национално съзнание. С времето мъртвото вълнение на маджарския национализъм щяло да събуди съответни реакции сред словашките, хърватските и еврейските малцинства.

Възходът на Прусия достигнал своя критичен тласък през XVIII век. Той най-общо се интерпретира в светлината на по-късната мисия на Прусия за обединение на Германия. В действителност е произлязъл от безпощадното преследване на династични политики, които многократно разделяли Германския свят и които издигнали едно кралство, което не притежавало нито една от характеристиките на латентната национална държава. Това било постигнато чрез създаването на административна машина с чудотворна ефективност, която позволила на нейните владетели да поддържат една несъразмерно голяма редовна армия. (От гледището на съотношението между професионални войници и население Прусия била тридесет пъти по-резултатна от своята съседка Полша-Литва.) Пруският акциз (1680) създал възможност за поддържането на пруската армия. Армията била базирана върху аристократичен офицерски корпус, а след 1733 г. - върху кантонална система на записване на селяните в наборните

СПИСЪЦИ. [GOOSE-STEP]

При Фридрих III (упр. 1688-1713) и Фридрих Вилхелм I (упр. 1713-40), “майстора-дресьор на Европа”, Хохенцолерните тръгнали по същата безскрупулна пътека, проправена от “Великия курфюрст” (виж Глава VII). През 1700 г. техният изборен вот бил продаден на Хабсбургите в замяна на признаването на претенциите им за кралска власт. През 1728 г. тяхната подкрепа за Прагматичната санкция била спечелена чрез отстъпването на Берг и Равенщайн. Бързите движения сред съюзите по време на Войната за Испанското наследство и Голямата Северна война довели до важните придобивки на Шчечин и Западна Померания. Швеция щяла да научи последна, че не е по-безопасно да имаш Прусия за свой съюзник, отколкото за свой враг. Неподражаемият “пруски дух” израснал от смесица от лоялност към династията, от високомерие, родено от военните успехи, и от оправдана гордост заради културния и образователния напредък. Хале получил първия си пруски университет през 1694 г.; Берлин, ободрен от големия приток на френски хугеноти и австрийски протестанти, получил своята Кралска художествена академия (1696) и своята Кралска научна академия

(1700). Един декрет от 1717 г. се стремял да подобри общественото образование.

При Фридрих Велики (упр. 1740-86) Прусия развързала силите, трупани толкова внимателно от неговите предшественици. От сензацията при възкачването на Фридрих на трона, превземането на Австрийска Силезия през 1740 г., войната се превърнала в главен политически инструмент в продължение на повече от четвърт век. После, след като довел страната си до ръба на унищожението, Фридрих се обърнал към дипломатическия бандитизъм, който при първото поделяне на Полша най-после донесъл наградата на консолидирана териториална база (виж по-долу). [Grossenmeer]

Личността на Фридрих била едно от чудесата на епохата. Тя била формирана

ПРОСВЕЩЕНИЕ И АБСОЛЮТИЗЪМ

661

под камшика на един жесток баща, който като момче го принудил да наблюдава екзекуцията на неговата приятелка Кате и го затворил в продължение на години в крепост Кюстрин (Костржин) на Одер. През цялото му властване трясъкът на оръдията и стенанията от бойното поле се смесвали с полета на кралската флейта и бъбренето на philosophes. “Роден съм прекалено скоро, казал веднъж Фридрих, но съм виждал Волтер.” Немските историци не били единствените, които хвалели неговите заслуги. Лорд Ектън го нарекъл “най-съвършеният практически гений”, който някога е наследявал модерен трон.

Войните и битките на Фридрих Велики запълват много томове. Те са сред класиката в историята на войните. След двете силезийски войни, 1740-2 и 1744-5 г., които образували част от по-широката Война за Австрийското наследство и му спечелили вечната омраза на Мария Терезия, той запазил плодовете от своята агресия. Фридрих победил при Молвиц, Хотузиц, Хохенфрайдберг. През 1745 г. окупирал Прага. В Седемгодишната война достигнал висините на славата и дълбините на отчаянието. Тя започнала с неговата атака срещу Саксония. През Лобозиц, Росбах, Зорндорф, Лойтен, Колин, Кунерсдорф, Лайгниц и Торгау той използвал блестящо вътрешните си линии за комуникация и многократно избегнал опитите на враговете си да използват предимството на своята по-голяма численост. При Росбах триумфирал с незначителни загуби. При Кунерсдорф оцелял сред сцени на кървава сеч. През 1762 г., с празна хазна, когато британските субсидии спрели и когато руснаците били готови да превземат Берлин, той бил спасен от смъртта на руската императрица и от неочакваното примирие. Още веднъж, при Договора от Хубертусбург (1763), запазил придобивките си непокътнати. “Hunde, изругал веднъж той, когато неговите пазачи се поколебали, wollt ihr ewig leben?” (Кучета, искате ли да живеете вечно?).

При Фридрих Вилхелм II (упр. 1786-97) Прусия започнала да поема по различен курс. Новият крал дори рискувал съюза с Полша-Литва. Но логиката на революционната епоха и на руската сила го върнала обратно на бойната линия. При втората и третата подялба на Полша Прусия получила Данциг и Варшава. До 1795 г. Берлин вече владеел страна, която била 40% славянска и католическа с голяма еврейска общност. Това била една от най-динамичните асимилационни пещи в Европа. Трудно е да си представим в каква посока щеше да поеме историята на Германия и Централна Европа, ако тази ситуация се беше развила без прекъсване. Но старата Прусия щяла да бъде прегазена от Наполеон; а новата Прусия, която се появила през 1815 г., действително щяла да бъде един много по-различен звяр.

Ако Прусия била пример за успешното преследване на властта в една малка страна, Русия била пример за подобен феномен върху героичните мащаби на най-голямата страна в Европа. Самият Фридрих Велики бил впечатлен. Той веднъж отбелязал за руснаците: “Ще е нужна цяла Европа, за да удържим тези господа в границите им.” През 149-те години, отделящи смъртта на Алексей Михайлович през 1676 г. от тази на Александър I през 1825 г., династията на Романови извисила положението на своята страна от една зараждаща се регионална сила до пиедестала на непобедимия “жандарм на Европа”. Алексей, който се възкачил на трона в едно и също десетилетие с Луи XIV, бил неизвестен московски принц, за когото във Версай се знаело съвсем малко; Александър яздил триумфално през Париж. В промеждутъчния век и

662