Европа.История

MEDIUM

Meum est propositum in taberna mori,

Ut sint vina proxima morientis ori.

Tune cantabunt letius angelorum chori:

“Sit Deus propitius huic potatori.”

(Моето решение е да умра в механата. Нека виното бъде до умиращите ми устни. После ангелски хор ще пее весело: “Нека Бог се смили над този пияница.”)26

Използвали се всички начини за писане на история, от простите анали и животоопи-санията на светците до сложните трактати като “De pignoribus sanctorum” на Жилбер де Ноген (около 1119), “Gesta гедит” на Уилям от Малмесбъри (1120) или “Gesfa”Ha Ото фон фрайзинг (около 1156), разказващ за подвизите на имперетор Фридрих I. Във фантастичната си “Historia Regnum Britanniae” (около 1136) Джефри от Монмът събрал колекция от въображаеми истории и легенди от келтекото минало, които щели да бъдат подхванати и украсени от многобройни поети и трубадури. Систематизацията на каноническото право, ообено в “Decretum” (1141 ) на Грациан от Болоня, придружавала изучаването на римското право от дълга поредица глосатори, започвайки с Ирне-рий (достигнал зенита си около 1130). Латинските преводи от арабски и старогръцки се множали благодарение на такива учени като Аделард от Бат или Бургундио от Пиза. Училищата по право, медицина и общи науки процъфтяли в Салерно, Монпелие и преди всичко в Болоня. На север от Алпите катедралните училища, като тези в Шартр или Париж, се състезавали с по-ранните монашески центрове, където св. Анселм от Аоста (1033-1109), за известно време игумен на Бек и архиепископ на Кентьрбъри, бил плодотворна фигура. В Палермо в Сицилия и в Толедо в Испания мъдростта на древните, съхранена от арабските учени, най-накрая била предадена на Християнския свят. Коментарите на Авероес от Кордова (Ибн Рушид, 1126-98) превърнали Аристотел във философа на Средните векове. Мюсюлманска Испания дала на Европа десетичните числа и математическите умения, [xativahj

Като реакция срещу грубия начин на живот на бароните и задушаващата етика на Църквата се съчинявала възвишена литература. Първоначално съществували два главни центъра - в северните френски дворци, които популяризирали chansons de geste, отбелязващи подвизите на франкското и Артуровото рицарство и в двора на Аквитания в Поатие, който се специализирал в chansons d’amor, песни за “възвишената любов”. Първият, който бил по-продуктивен в десетилетията след 1120 г., бил силно зависим от култа към Карл, особено в своя епос като “La Chanson de Roland” и нейните производни - “Pélérinage de Charlemagne” или “La Prise d’Orange”. Последната, която станала известна след 1170 r., създала стилизиран кодекс на поведение, документиран в тридесет и един члена на De Arte Honeste Amandi, “Изкуството на честната любов”, написани от някой си Андреас Капеланус. Тези правила, които положили началото на dompna, или “любима”, на сърцето на рицаря, обърнали наопаки приетите роли за мъжа и жената от онова време и се надсмивали над брачните условности. “Бракът, казва Андреас, не е бариера за Любовта”. Жанрът може би е възникнал в мюсюлманска Испания; но бил подет от трубадурите на юг, откъдето се разпространил сред труверите на север и минезенгерите в Германия. “Любовта, написал един от авторите на “Тристан”, е посилна от законите”. Всепризнатият майстор на възвишения

СРЕДНОВЕКОВИЕТО

369