Европа.История

ORIGO

Втория вселенски събор в Константинопол (381). На запад панонецът Мартин от Тур (315-97) завършил евангелизацията на Галия. Амвросий от Милано (около 345-420) бил водещият библейски учен на ранната църква. Африканецът Августин от Хипон бил вероятно най-влиятелният от Църковните Отци.

Техните усилия донесли плодове при управлението на Теодосий (имп. 378-95), който бил последният император, властвал и над Изтока, и над Запада и който подкрепил Троическата партия. Теодосий бил испанец, син на генерал и човек със свиреп характер. Той се обърнал към Троическата партия поради простата причина, че неговият предшественик Валенс бил убит от готите арианци. Под негова протекция Вторият вселенски събор утвърдил Никейската вяра. Троическото християнство било подкрепено със силата на закона; арианството било забранено; езичеството било преследвано. Това било точката, в която Троическата партия можела да започне да налага своите претенции за православие и да осъжда своите съперници, минали и настоящи, като “еретици”, [index] [rufinus] [zeus]

Много вярващи през следващите векове празнуват този “триумф на християнството” като чудесно постижение. Теодосий бил награден с епитета “Велики”. Но в учението на Христос има малко, което би могло да препоръча подобна близка връзка между духовната и политическата власт. Нещо повече, Теодосий едва ли е бил пример за Христова добродетел. През 388 г. той убил своя съимператор Магнус Максимий; а през 390 г. излял ужасното си отмъщение върху град Тесалоника заради това, че градът допуснал вдигането на бунт. Наредил на своите офицери да поканят цялото население в цирка под предлог, че ще се проведат игри, а после изклал хладнокръвно всичките 7000 души. Заради това престъпление той бил принуден от Амвросий да се самонакаже публично и умрял в Милано доста подобре осведомен за религията, на която направил такива забележителни услуги.

Теолог и епископ, св. Августин (354-430) се обучавал като ретор и известно време бил защитник на манихейството. Приел християнството в Милано през 386 г. Желанието му да признае човешката слабост го прави най-пленителния писател. Неговите “Изповеди”, които излагат емоциите на младежа, призован да се отрече от удобствата и удоволствията на светския живот, са в ярък контраст с полемичните му диспути с донатистите, манихейците и пелагианците. Но все пак той анализира и систематизира обърканите идеи на тези доктрини с такова майсторство, че оставя малко работа, която да бъде свършена от Тома Аквински почти 800 години по-късно. Той набляга върху върховенството на любовта по начин, който почти препоръчва лекон-равието. Dilige et quod vis fac (Обичай и прави каквото искаш) и Сит dilectione hominum et odio vitiorum (Обичай грешника и мрази греховете) били две от любимите му максими. В същото време св. Августин набляга върху необходимостта от една институци-онализирана църква. Salus extra ecclesiam non est (Няма спасение извън църквата), пише той; а също така: Roma locuta est; causa finita. (Рим каза; случаят е приключен.) Най-популярната от неговите 113 книги, De Civitate Dei (Божият град), била вдъхновена от оплячкосването на Рим от Апарих и описва духовния град, построен върху руините на материалния свят. Нищо не може да бъде по-изразително за епохата. Августин прекарал повече от тридесет години като епископ на Хипон в своята родна Африка, живеейки по аскетичните правила, които по-късно вдъхновили много църковни порядки, включително Августиновите канони, доминиканските (Черни) ордени, премонстратен-

РАЖДАНЕТО НА ЕВРОПА

281