Европа.История

MEDIUM

Макар че през XIII век богомилството във Византия и България било заличено, дотогава то се разпростряло на запад и пуснало корени в други части на Балканите. През XIV век проникнало дори на Света гора в Атон. Но то щяло да постигне най-големия си успех в държавичките Босна и Хум (Херцеговина), където владетелите решили да разпространяват богомилството като противодействие срещу претенциите на своите унгарски католически и сръбски православни съседи. През 1199 г. банът на Босна и неговият двор за пръв път се обявили за “патарени” - така се наричали босненските богомили; и въпреки множеството превратности в религиозната й съдба, Босна си останала предимно патаренска до завоюването й от отоманците през 1463 г. В този момент босненските благородници своевременно приели исляма и по този начин още веднъж избегнали католическия и православния капан. (SARAJEVO]

Някога учените смятаха, че славяните били предразположени към богомилството поради дуалистичните вярвания в славянското езичество. Хетмолд от Любек докладва през XII век, че северогерманските славяни боготворели добрия Бог и лошия Бог. Ако е така, феноменът е бил чисто местен. По-вероятно е славяните езичници да са били засегнати от богомилството, отколкото те да са му повлияли. Същото може да се каже и за балканския фолклор.

Дуалистите от богомилски тип са си навлекли много названия. Сред тях освен богомили, драговичи и патарени, били Phundaites, или “носители на писанието”, Babuni (в Сърбия), Runcarii или Runkelcb (в Германия), Kudugers (през XV век в Македония), Poplicani (в Северна Франция) и Bougres, Textores или Tisserands, или “тъкачи”, Albigensians и Cathars в Лангедок3.

Богомилството било наречено “безнадеждна вяра”. Ако е така, неговите привърженици са заместили надеждата с едно изключително упорство.

вителство както от римския папа, така и от византийския патриарх и по този начин дали един рядък общоцърковен пример. Техните имена се почитат от чехите, хърватите, сърбите и особено от българите, сред които остатъците от тяхната мисия по-къс-но намерили убежище. Двадесет години след смъртта на Методий Моравия била унищожена от маджарите; но споменът за “двамата покровители на Европа” останал.

Съперничеството между латинската и гръцката църква в България най-накрая било разрешено в полза на гърците. В средата на IX век владетелят на България Борис I (упр. 852-88), кроял планове да сключи съюз с франките; и през 862 г. се срещнал с Луи Германеца в Тюлин на Дунав. Но планът се провалил; и мирът с Византия от 865 г. накарал Борис да приеме кръщение от патриарха на Константинопол. Той обаче продължил да плете интриги с Рим и дългото писмо, съдържащо 106 въпроса за римската практика и теология, предизвикало прочутата Иевропва на папа Николай II. По-нататъшният византийски напредък довел до българската мисия на св. Климент Славянски (840-916) и до последния енергичен опит България да бъде вкарана в православното паство. Климент, сънародник и техен ученик, придружавал Кирил и Методий в Моравия и бил главен продължител на Кирил в неговата работа по създаването на славянската литургия. Той вероятно е бил истинският систематизатор както на стария църковнославянски литургичен език, така и на кирилицата. Той бил първият епископ на Българската църква и е погребан в манастира “Св. Пантелеймон” в Охрид. След

СРЕДНОВЕКОВИЕТО

343

893 IV, когато езическата опозиция на християнството била смазана, дворът на цар Симеон в Преслав станал дом на една истинска експлозия на духовната наука, движеща сила за която сега бил старият църковнославянски език. Автокефалната българска църква имала седем епархии: Охрид, Плиска, Преска, Несебър, Сердика (София), Белград и Преслав.

Бохемия, също като България, в продължение на много години балансирала между латинското и гръцкото влияние. През IX век лоялността на бохемските князе се колебаела силно в две противоположни посоки - към франките и към моравците. Боривой (упр. 855-91) и неговата съпруга Людмила, основатели на параклиса Храдчани на дворцовия хълм в Прага, били покръстени по моравски (славянски) ритуал. Наследникът на Боривой, Спитигнер (упр. 893-915), бил покръстен в Регенсбург в Бавария по латински ритуал. Вацлав (упр. 900-29), по-известен като св. Венцеслав, чиито живот и смърт се отбелязват еднакво подробно както в латинските, така и в славянските извори, властвал кратко в разгара на яростните маджарски атаки. Той бил убит от брат си Болеслав I (упр. 929-67), който се опитвал да постигне по-голямо сближение със Саксония. С времето, като мъченик на нарастващото германско влияние, той станал националният светец на чехите. Когато през 967 г. била основана епископията в Прага, тя била подчинена на митрополията в Майнц и посредством това отразила силата на новата империя на Отон. Св. Войтех или Адалберт (956-97) бил вторият й епископ.

Но в продължение на повече от век, под защитата на Династията на Пшемисъл, славянският ритуал оцелял в Бохемия наред с латинския. Особено в манастира “Сазанар” процъфтяла богата школа за славянска наука с контакти в Киев и Хърватия. През 1091 г., като акт на непокорство, крал Братислав II се подложил на втора славянска коронация от последния игумен на “Сазанар”. След това латинизацията била буквално пълна. Бохемия, феодално владение на империята и подчинена провинция на Германската църква, била славянската страна, най-силно привлечена в германската орбита.

Полша, източната съседка на Бохемия, се приближавала към християнството в рамките на един подобен сложен и продължителен процес. През IX век, когато И/й/ап/е, или “Племето от Висла”, било васално зависимо от Моравия, били осъществени най-ранните християнски контакти с мисията на Кирил и Методий. Изглежда че вождът на висляните е приел кръщение по славянски ритуал през 875 г.; бяха открити следите от няколко християнски църкви от този период. Регионът на Горна Висла, включително и Краков, останали част от Бохемия до 990 г. и не прекъснали окончателно връзките си с чешкия свят до 1086 г. В Полша не се набляга на ранните й връзки със славянския ритуал; но е спорно, както и в Бохемия, дали те са продължили чак до XII век18.

Повечето от племената на север, които щели да оформят сърцевината на първото полско кралство, следвали различен курс. Те останали езически до средата на X век, след което били привлечени директно в сферата на Латинската църква. Най-пълното описание на славянския свят в последните му езически дни е съчинено от един моравски евреин, Ибрахим ибн-Якуб, който бил изпратен от халифа на Кордова в посолството му в Централна Европа някъде около 965 г. Той посетил Прага и вероятно Краков:

344