Европа.История

PESTIS

Карта 14. Европа, около 1300 г.

повлияла на готическия ентусиазъм на по-късните романтици. Но за най-съществен елемент трябва да се смята невъзможното усилие да се улови отново средновековното минало.

Но самият блясък в тезата на Хюизинга ни подканва към предпазливост. Както повечето западни историци той насочва изследванията си към един ъгъл от Западна Европа, в този случай към Франция и Нидерландия; и там се забелязва известна неохота да се прилагат обобщения за християнския свят като цяло. Нещо по-

ХРИСТИЯНСКИЯТ СВЯТ В КРИЗА

403

важно, в толкова живото описание на духа на упадъчното Средновековие трябва да съществува някаква опасност от подценяване на семената на промяната и възраждането, които също присъстват в онази епоха. Ренесансовите учени без трудности проследяват корените на своя предмет до началото на XIV век (виж Глава VII). Може да се стигне до убеждението, че е имало един много дълъг период, през който старото е съществувало заедно с новото. Историците наблягат върху едното или върху другото в зависимост от ударението на своя разказ. Хюизинга предполага, че хуманистичните форми наистина са се появили късно, но без “вдъхновението” на Ренесанса. И завършва с онази любима метафора на всички историци, които се борят с ритмите на промяната: “течението се обръща”4.

При тези обстоятелства може би е разумно да се устои на метафората за помръкващия средновековен здрач. Може би е по-точно да се мисли за периода от гледището на една продължителна криза, за която съвременниците не са имали решение. Никой не е знаел, че зората ще пукне. В много отношения европейците от Късното средновековие са били деца на чумата.

Византийската империя, възстановена след прогонването на латинските императори, била само сянка на сянката. На европейския си бряг тя държала малко повече територии от град Константинопол и съседната провинция Румелия. В Мала Азия държала няколко градове на Черно море и по-голямата част от егейската брегова линия. Другаде нейните бивши провинции били в ръцете на независимите държави България и Сърбия; на различни франкски князе, разселени кръстоносци и венециански управители; а в Анатолия - на турските султани от Икониум, тъй наречената Трапезундска империя, и на държавата Малка Армения. От 1261 г. до крайното й унищожение през 1453 г. Византийската империя била управлявана от династията на Палеолозите, наследници на Михаил III Палеолог (1258-82), който организирал повторното превземане на Константинопол при отсъствието на венецианския флот. За тази империя, в нейното старческо слабоумие, е написано:

Гърците славеха името на римляните: те се придържаха към формите на имперското управление без неговата военна сила; те запазиха римското право без систематичната правосъдна администрация и се гордееха с православието на една Църква, в която духовенството… живееше в състояние на подчинение пред имперския двор. Такова общество може само да повяхва, макар че може да повяхва бавно5.

Отчаяните Палеолози търсели помощ от всички страни. За да задържат настрани Венеция, те се обръщали към генуезците, които по различно време притежавали Амастрис, Пера и Смирна и островите Лесбос, Хиос и Самос. Те се съюзявали с Арагон и на няколко пъти изкушавали Папството с перспективата за край на Разкола. В епохата на гражданските войни -1321-54 г. те за кратко възстановили управлението си чак в Епир. До 1382 г. един антиимператор държал своя двор в Мистра в Мореа. По онова време Йоан V (1341-91) станал както католик, така и васал на турците. През 1399 г. неговият наследник Мануил II (1391-1425) тръгнал на безплодно пътешествие да потърси помощта на Рим, Париж и Лондон, [mousike]

404