Европа.История

PESTIS

Сейнт Мари де ла Мер в Шампан например е сцената на ромски фестивал и поклонение, който в началото на всеки месец май води до гробницата на тяхната покровителка Сара. Според легендата Сара била приятелка на Мария Магдалена. Тя спасила група роднини и ученици на Христа от преследване и завела бегълците в Прованс.

През епохата на романтизма ромите били предмет на силно артистично и литературно внимание. Юго, Мериме и Бороу са писали книги с цигански теми. “Scènes de la vie de bohème” на Анри Мюргер (1849) ce радва на огромен популярен успех. Лист пише научен трактат за ромската музика, давайки началото на една мода, която повлиява както на класическия репертоар, така и на забавната музика. “Кармен” на Бизе (1875), базирана върху историята на Мериме, и “Бохеми” на Пучини (1895), базирана върху “Scènes” на Мюргер, са сред най-поставяните опери.

Ромите винаги са били подлагани на тормоз и периодично насилие2. Но цялостният геноцид на циганите, наложен от нацистите, който е огледало на наложеното от тях изтребление на евреите, няма прецедент. Комунистическите режими най-общо бяха безразлични. Следвоенните демокрации се опитаха да комбинират законовото регулиране с хуманитарната толерантност. Но стереотипът за безкоренните, чужди цигани постоянно се появява на повърхността, най-скоро в грозната кампания от 1993 г. срещу търсещите убежище в Германия. Може би е неизбежно това, че обичайно уседналото население в Европа винаги ще изпитва смесица от омраза и очарование към начина на живот, който е толкова фундаментално различен от неговия:

Ела, нека отново да ти прочета отдавна разказаната приказка:

Историята за онзи оксфордски учен беден,

С големи способности и бърз, изобретателен мозък,

Който, уморен да чука на вратата за повишение,

Една лятна утрин забравил За приятелите си и тръгнал да учи циганския фолклор,

И да броди по света с това лудо братство…3

Сърбия била сполетяна от подобна съдба. Притиснати от съседното кралство Унгария, където техните славянски роднини се присъединили към католическото паство, сърбите балансирали между римските и православните си връзки. Страната била обединена най-напред от Стефан I Неман (1114-1200), който задължил Византия да приеме неговата независимост. Най-младият син на Неман, св. Сава (1175-1235), монах на Атон, освободил сръбската църква от Гръцката архиепископия в Охрид. Той убедил брат си, Стефан II, да приеме кралската корона от папата. Средновековна Сърбия достигнала до своя апогей под управлението на жестокия Стефан IV Душан (1308-55). През 1346 г., когато Душан бил коронясан за цар, Сърбия владеела няколко бивши български и византийски провинции на юг; сръбският патриарх управлявал от Печ (Ипек); а имперският Лакопп/к, или кодекс, регулирал администрацията. Душан упражнявал права на сюзерен над младите влашки държавички и дори кроял планове да завоюва Константинопол. Но Сърбия не можела да се сравни с настъпващите отоманци. На 15 юни 1389 г. при Косово, на Косово поле, сръбската армия била разгро-

ХРИСТИЯНСКИЯТ СВЯТ В КРИЗА

407

мена. Последният сръбски крал бил заклан, а отоманският султан - убит коварно. Сърбия се присъединила към България като отоманска провинция. [ZADRUGA]

На север от Дунав говорещите латински власи се засилили заради притока на преселници от планините в Трансилвания и успели да създадат свои независими държавички. След това Влахия и Молдавия се превърнали в гранични постове на християнското управление на Балканите. Участта на балканските християни събудила отново кръстоносните традиции на запад. През 1344 г. военноморски съюз, воден от Венеция и хоспиталиерите, превзел отново Смирна от отоманците за един сезон. През 1365 г. Амадей VI Савойски за кратко превзел Галиполи и освободил императора, пленен от българите. През 1396 г. кръстоносната армия, водена от Сигизмунд от Унгария, претърпяла поражение край Никопол на Дунав. През 1402 г. един гарнизон от кръстоносци под ръководството на френския рицар Бюсеко пазел стените на Константинопол, очаквайки неизбежното нападение на султана. Отвъд Черно море православните християни от бившата Рус постепенно се освободили от хватката на татарското иго.

В това начинание те били подпомогнати от два издигащи се силови центъра на североизток - Великото Московско княжество и Великото Литовско княжество, [nikopous]

В продължение на два века след монголското нашествие московските князе израснали от неизвестност до забележителна слава. Първо, чрез комбинация от доблест и коварство, те установили своето превъзходство над многобройните дребни рюрисидски княжества в околния регион Владимир-Суздал. Наследствената титла на великия княз на Владимир станала тяхна от 1364 г. Второ, отнасяйки се благосклонно към хана на Златната орда, те получили yarlyk да действат като главни събирачи на данъци на монголите, поемайки отговорност за плащанията и недоборите на всички други събирачи на данъци. Иван I (упр. 1301-40), известен като Калита, или Торбата с пари, прекарал по-голямата част от царуването си по пътя за Сарай, отколкото в Москва. Карл Маркс пише, че в него се смесили “характерите на татарския палач, подлизурко и главен роб”7. Трето, чрез щедро покровителство над Православната църква те прибавили оттенък на религиозност към своето политическо превъзходство. През 1300 г. митрополитът на Киев се преместил във Владимир, а от 1308 г. пребивавал в Москва. Надлъж и нашир в горската пустош били построени манастири, оформящи нови центрове за търговско и териториално разширение. Въпреки монголската блокада и дългото, двумесечно пътуване по река и по море, били поддържани близки контакти с патриарха в Константинопол. Московия била наследствена държава par excellence, където поданиците на княза и тяхната собственост можели да бъдат третирани с пълно незачитане. Контролът върху ресурсите на васалните княжества неумолимо засилвал московската хегемония. През 1327 г. Иван Калита помогнал на монголите да потушат въстанието на главния му съперник, град Твер на Волга. Но през 1380-2 г. княз Дмитрий Донски (упр. 1350-89) за пръв път предизвикал военната мощ на монголите. Край Куликово, на 8 септември 1380 г., той спечелил славна победа над непобедимата орда само за да види Москва изгорена за отмъщение две години по-късно. През 1408 г. синът на Дмитрий, Василий I (упр. 1389-1425), се изкушил да не плаща данък, но когато Москва била обсадена, той отстъпил. Московците ставали все посилни, но все още били васали.

408