Европа.История

REVOLUTIO

мирала темата, която щяла да играе централна роля не само в литературата на романтизма, но и в цялата история на националните съзнания.

Всички изкуства реагирали на променящия се климат. В музиката Моцарт и Хайдн останали предани на класическия канон на подредената форма, изтънчеността и хармонията. Но Бетовен, който бързо усвоил класическите условности, се движел устойчиво към музикалния еквивалент на революционната буря и натиск. Той вече бил достигнал до времето на своята Симфония №3 “Ероика” (1805), първоначално ; посветена на Наполеон. Карл Мария фон Вебер (1786-1826), някога директор на операта в Дрезден, щял да се превърне в стереотип за артиста от епохата на романтиз-3 ма. Първата му успешна опера, Das Waldmädchen (1800), представяла покъртителната] история на едно нямо момиче, което общувало с горските тайни. Мелодичният гений на Франц Шуберт (1797-1828) угаснал рано, като неговата Недовършена симфония,] от болест и ненавременна смърт, но не и преди да съчини несравнима сбирка от над 600 песни. Заедно с признатите майстори имало и силна поддържаща група от почти изцяло чуждестранни имена като Й. К. Душек (1761-1812), Муцио Клементи (1752-1832), M. К. Огински (1765-1833), Й. Н. Хумел (1778-1837), Джон Фийлд (1782-1837) или Мария Шимановска (1789-1831) - последната, необичайна за своето време жена, изявяваща се като изпълнителка и композиторка.

В живописта влечението към неокласицизма било преодоляно само частично. Най-влиятелният от френските художници, Жак-Луи Давид (1748-1825), никога не престанал да се обръща към класическите сюжети. Но романтическият патос пропълзял] дори в ранни картини като Saint Roch (1780), вдъхновена от чумата в Марсилия; и представлявал важен елемент в героическото му изобразяване на Наполеоновата сага. Но повечето радикални нововъведения се появили другаде. В Германия портретистът П. О. Рунге (1777-1810) търсел “символите на вечния вселенски ритъм”. В Англия животните на Джордж Стъбс (1724-1806) преминали от своите класически пасища нааб-солютно спокойствие и сдържаност към по-възбудени сцени като харесвания от ценителите “Кон, нападнат от лъв”. Дж. М. У. Търнър (1775-1851) направил първите стъпки по пътя, който щял да го изведе към импресионизма. За пръв път той посетил Швейцария през 1802 г. и нарисувал “Водопадът Райхенбах”. От самото начало Търнър бил привлечен от бурните сили на Природата, особено от морето. Неговият съвременник, пейзажистът Джон Констабъл (1776-1837), внесъл един по-нежен темперамент, но не по-малко талант в изследването на настроенията на Природата. Уилям Блейк, като илюстратор, навлязъл в света на фантазията и свръхестественото. Неговите илюстрации на Данте били насочени към романтическия вкус, който се разпространил из цяла Европа. В Испания Франциско Гоя (1746-1828), кралски художник от 1789 г., открил своя métier, документирайки всички кошмари и ужаси на войната и гражданските конфликти. “Сънят на разума, казал той за една от своите картини, ражда чудовища.“10

Дълго време историците търсели корените на Революцията предимно в интелектуалните и политическите конфликти от предишната епоха. Philosophes били възприемани като нещо, което е подкопало идеологическите основи на Ансиенския режим, докато министрите на Луи XVI - Тюрго, 1774-6 r., Некер, 1776-81 г. и 1788-9 г., Капон, 1783-7 г. и архиепископ Ломен де Бриен, 1787-8 г. - довели франция до национален банкрут. Историците виждали апела на Генералните щати и последвалия щурм на Бастилията

КОНТИНЕНТ В СМУТ

701

като директна последица от народните болки, от ексцесиите, извършвани от двореца, църквата и аристокрацията, и от реформата, преследваща “твърде малко, твърде късно”. Бърк подозира конспирация на “свинското множество”; Тиер, пишейки спомените си за Революцията, наблегнал върху несправедливостите на абсолютисткото управление; Мишле наблегнал върху нещастията на “хората”.

Важна тънкост към дебата била добавена от Алексис де Токвил (1805-59). В своята Ancien Régime et la Révolution (1856) той показал, че динамиката на реформата и революцията не произлизали непосредствено едно от друго. Много аспекти от управлението в действителност се подобрявали при Луи XVI, който винаги бил искрено предан на реформата. “Социалният ред, унищожен от една революция, написал той, почти винаги е бил по-добър от онзи, който го е предшествал; и опитът показва, че най-опасният момент за лошото управление най-общо е онзи, в който то започва реформи…“11 Най-леките актове на своеволна власт при Луи XVI изглеждали по-непоно-сими “от целия деспотизъм на Луи XIV”12.

По-нови изследвания прецизират много от тези твърдения. Те разкриват ролята на Парижкия парламент в блокиране на реформите на краля, на парламентарните памфлетисти в разпространяването на идеите на philosophes и на идеологията като сила сама по себе си. Едно изследване дори твърди, че Некер успял да балансира бюджета през първия си министерски кабинет. Това може да внуши, че финансовата криза, последвала Американската война за независимост, която ускорила свикването на Генералните щати, не била в резултат от систематичния провал, а просто от неправилното управление13.

В един етап от дебата главното ударение било поставено върху икономическите и социалните проблеми, за които било преценено, че са лежали в основата на политическия катаклизъм. Маркс бил исторически социолог, който принадлежал към една порода, за която френската революция си останала фокусът на всички исторически дискусии; много марксисти и псевдомарксисти му подражавали. През 30-те години на XX век К. Е. Лабрус публикувал количествени доказателства както за цикличните аграрни депресии във франция от края на XVIII век, така и за острия недостиг от храни и ценовата катастрофа през 1787-9 г.14 През 50-те години на XX век една дълга ин-терпретаторска война между последователите на Льофевр и Кобан послужила само за да даде по-голяма известност на техните социологически занимания15. Привидно се появил консенсус за първенството на “буржоазните” интереси. “Революцията беше тяхна, заключава Кобан, и поне за тях това бе една напълно успешна революция”15. “Френската революция, написал друг участник, представлява кулминационния момент от една продължителна социална и икономическа еволюция, която превърнала буржоазията в господарка на света”17. Но после буржоазната теория била оспорена и изследванията се прехвърлили към занаятчиите и санклютите. Голяма част от този класов анализ запазва силния си марксически привкус, особено при онези, които отричат всякакви свои връзки с марксизма. Според един възглед “bagarre des profs” за Френската революция “се превърнал в Божествената комедия на модерното светско общество”15.

Както винаги по време на криза психологическите фактори били първостепенни. Кралят и неговите министри не се нуждаели някой да им каже, че бедствието предстои; но за разлика от историците нямали 200 години, в които да проучат това. Дейс-

л

702