Европа.История

RENATIO

и физиката, които били необходими за събиране и интерпретиране на астрономическата информация. Но тя променила възгледите на човечеството както за човешката природа, така и за положението на човека. Тя започнала с наблюдения, направени върху кулата на капитулната църква във фромборк (фрауенбург) в Полска Прусия през второто десетилетие на XVI век; и достигнала кулминацията си на срещата на Кралското общество в Грешъм колидж в Лондон на 28 април 1686 г.

Трудността при Научната революция, както и при всяка фундаментална промяна в човешката мисъл, се крие във факта, че нейните схващания не съвпадали с преобладаващите идеи и практики. Тъй наречената “епоха на Коперник, Бейкьн и Галилео” е едно погрешно название: в повечето отношения тя все още е била епоха на алхимиците, астролозите и магьосниците. Също така модерните историци не трябва да се подиграват с постиженията на онези, чиито теории по-късно са се оказали погрешни. Справедливо е да се каже, че алхимиците са разбирали погрешно същността на материята. Не е справедливо да се каже, че изследователите, които са видели конструктивните аспекти на алхимията, са “засегнати от лудостта, която са се опитали да опишат”. Трудно би било да се намери “по-вигска интерпретация” на научната история19*.

Николай Коперник (1473-1543), който учил в Краков и Падуа, установил, че Слънцето, а не Земята, се намира в центъра на Слънчевата система. Неговите хели-оцентрични идеи съвпаднали с общия астрологически навик да се използва Слънцето като символ на единството. Но важното е: той доказал хипотезата чрез детайлни експерименти и измервания. Син на немско търговско семейство от Торн (Торун) и лоялен поданик на полския крал, когото активно защитавал срещу тевтонските рицари, той живял тридесет години във фромборк като свещеник на провинция Вар-мия (Ермеланд). Бил нает от краля за изпълнение на монетарна реформа; и неговият трактат Monetae cudendae ratio (1526) за “лошите пари изхвърлят доброто” обяснява Закона на Грешъм тридесет години преди Грешъм. Неговата теория за хелиоцентризма, изказана за пръв път през 1510 г., била напълно подкрепена със статистическа информация в De revolutionibus orbitum coelestium (За въртенето на небесните сфери, 1543). Книгата била публикувана по инициатива на неговия математически колега от лютеранския Витенберг Г. Й. Раухен (Ретикус), който я посветил на папа Павел III ия оставил до нейния автор на смъртното му ложе. С един удар тя преобърнала царящите представи за вселената, разгромявайки идеите на Аристотел за централната, неподвижна и различна от планетите Земя. Непосредственото е въздействие било редуцирано много, защото уплашеният редактор заменил увода на Коперник със свой подвеждащ предговор.

Теорията на Коперник била обмисляна почти цял век. Датчанинът Тихо Брахе (1546-1601) отхвърлил хелиоцентризма; но чрез наблюдение на пътя на кометите той разрушил друга древна заблуда, а именно, че космосът се състои от подобни на лукови глави кристални сфери. Колегата му в Прага, Йохан Кеплер (1571-1630), установил елипсовидната форма на планетарните орбити и формулирал законите за движе-

* Вигска интерпретация на историята - интерпретация на историята като низ от събития, съгласувани с прогреса и насочени срещу реакционните сили, тоест настоящето е естествен и неизбежен резултат от миналото - Б. пр.

_£

РЕНЕСАНСИ И РЕФОРМАЦИИ

523

нието, легнали в основата на Коперниковата теория. Но флорентинецът Галилео Галилей (1564-1642) бил един от първите, които се възползвали от наскоро изобретения телескоп, и именно той изнесъл идеите на Коперник пред по-широка публика. След като установил, че “луната не е гладка или еднородна, а грапава и пълна с дупки като земята”, той взривил възприетата дотогава теория за “съвършените сфери”. Нещо повече, Галилей защитил своите открития с язвителни коментари срещу библейските справки на своите опоненти. “Астрономическият език на Библията, внушил той на овдовялата дукеса на Тоскана, е бил предназначен за разбиране от невежите”. А похвалата на Галилео за теорията на Коперник поставила Коперник в Индекса за забранените автори. Но когато Галилео продължил да упорства и публикувал своя Dialogo deidue massimi Sistemi del mondo (Диалог за двете главни световни системи, 1632), който обяснил превъзходството на Коперник пред Птоломей, той бил разпитан официално от Инквизицията и принуден да се отрече. Предполагаемият му коментар на раздяла с инквизиторите Eppur si muove (Но все пак тя се върти) е пословичен, [lesbia]

Практическата наука останала в ранното си детство през епохата, когато върху теорията на Коперник се водели диспути. Обаче били изказани някои важни твърдения от бившия лорд-канцлер на Англия Френсис Бейкън (1561-1626), бащата на научния метод. В своите книги Advancement of Learning (1605), Novum Organum (1620) и New Atlantis (1627) Бейкън прави предложението, че познанието трябва да се развива чрез дисциплинирани и систематични експерименти и чрез изводи, базирани върху експериментална информация. С това той се противопоставя смело на традиционния дедуктивен метод, при който познанието можело да се установява само чрез справка до определена приета аксиома, санкционирана от Църквата. Знаменателно е, че Бейкън поддържал тезата, че научното изследване трябва да допълва изучаването на Библията. Науката трябвало да бъде запазена в съвместимост с християнската теология. “Ученият стана свещеник на Божията книга на природата.” Един от пламенните последователи на Бейкън, Джон Уилкинс (1614-72), някога епископ на Честър и член-основател на Кралското общество, написал любопитната книга Discovery of a World on the Moon (1638), съдържаща идеята за лунно пътешествие: “Обитателите на другите светове са спасени по същия начин като нас, чрез кръвта на Христос”20.

Важен напредък бил направен и от философите с математически наклонности, особено от двамата блестящи французи Рене Декарт (1596-1650) и Блез Паскал (1623— 62) и техния наследник Бенедикт Спиноза (1632-77). Декарт, войник авантюрист, който станал свидетел на Битката на Бялата планина, изживял по-голямата част от живота си като изгнаник в Холандия. Той се свързва най-вече с безкомпромисната ра-ционалистична система, кръстена на него (картезианство), която е развита в неговата Discours sur la méthode (1637). След като отхвърлил всяка информация, идваща при него чрез сетивата му или според авторитета на други, той заключил, че трябва поне да съществува, след като може да мисли: Cogito, ergo sum, “Мисля, значи съществувам“ е основата на модерната епистемология. В същото време във философията, която разделяла материята от духа и която се ровела във всичко, от медицината до морала, Декарт наблегнал върху механистичния възглед за света, който дори тогава бил в сила. Животните например били разглеждани като сложни машини, както и човешките същества.

524