Европа.История

DYNAMO

руските амбиции. Той бил голямо дипломатическо събитие, последното, когато всички европейски сили успели да се срещнат и да уредят своите различия при равни условия. С Бисмарк, самолровъзгласил се за ‘честен посредник*, той отбелязал върховния статус на обединена Германия в Европа; и издърпал жилото на военната треска, която изпълвала лондонските мюзикхоли:

Ние не искаме да се бием, но ще го направим с плам.

Имаме кораби, имаме хора, имаме и пари.

Бихме Мечката преди и докато британците бъдат верни,

Руснаците няма да имат Константинопол!71

В много отношения обаче конгресът станал пример за най-циничните аспекти от европейската силова игра. Никой от балканските народи не бил представен ефикасно. Никой не бил третиран със загриженост: Босна и Херцеговина били предадени на австрийска окупация; България била разделена на две и откъсната от Егейско море; независимостта на Сърбия, Черна гора и Румъния била потвърдена покрови-телски, но на всичките били отказани териториалните награди, които те смятали за най-важни. Великите сили, обратно, просто си взели каквото искат: Русия, след като й отказали Проливите, взела Бесарабия от своя румънски съюзник; Британия взела Кипър от своя отомански довереник; Австрия взела Санджак от Нови пазар; Дизраели напуснал Берлин, претендирайки за “Мир с чест”. Не е изненадващо, че балканските нации скоро потърсили свои, често насилствени решения. Великите сили напуснали Концерта и потърсили сигурност в двустранни договори и съюзи. Спирачките в преследването на националните интереси на всички нива били отпуснати.

Сухопътните сили все още осигурявали ключа за континенталната политика. Докато това оставало в сила, било възможно да се приеме, че Германия и Русия ще имат надмощие във всеки общ конфликт. От петте европейски сили три имали сериозни военни недостатъци. Британия притежавала мощен флот, но не и наборна армия, франция страдала от катастрофален спад на раждаемостта, който сериозно заплашвал събирането на новобранци. Австро-унгарската армия била технически и психологически зависима от Германия.

Образуването на два противоположни дипломатически и военни блока се развило в продължение на три десетилетия. Най-напред Британия и франция били разделени от колониалното си съперничество, Британия и Русия - от взаимните си подозрения за Централна Азия, Русия и Франция - от царско-републиканските вражди. И за известно време Бисмарк бил свободен да конструира една система, която да предпази Германия от френско отмъщение. През 1879 г. той изковап Двойния съюз с Австрия, през 1881-7 г. - Dreikaiserbund на Германия, Австрия и Русия, от 1882 г. -Тройния съюз на Германия, Австрия и Италия, през 1884-7 и 1887-90 г. - двата “презастрахователни договора” с Русия. Но логиката на двете най-силни европейски страсти - френската омраза към Германия и копнежът на Русия към Проливите - със сигурност щели да се намесят, франция искала да избяга от паяжината, която Бисмарк изплел толкова блестящо; а Русия се вбесявала от пречките срещу нейните балкански амбиции. Следователно в годините след уволнението на Бисмарк отношенията между Русия и Германия охладнели; и царят си търсел нови партньори. През 1893 г., кога-

ЮЗИНАТА НА СВЕТА

877

то френските банки вече инвестирали много пари в руските концерни, бил подписан френско-руският съюз между Париж и Санкт Петербург. С един удар франция избягала от изолацията, възвърнала своята увереност и заплашвала Германия от две страни. През 1904 г. Франция уредила своите различия с Британия и влязла в Entente Cordiale. През 1907 r., след англо-руското споразумение за Персия, най-накрая бил открит пътят за Тройната Антанта на Франция, Британия и Русия.

По това време може да е изглеждало, че на европейския дипломатически калейдоскоп просто се е появило още едно временно съзвездие. И Тройният съюз, и Тройната Entente били основно отбранителни по своя характер; и все още имало няколко нерешени проблема. И Британия, и Германия например все още се надявали да постигнат компромис въпреки своите различия. Всъщност, след като Западът и Изтокът се съюзили срещу Центъра, Великите сили се подредили в една стратегическа конфигурация, чиито козове трябвало да бъдат изиграни в остатъка от XX век. Европа се разделила на два огромни въоръжени лагера; и не останал “честен посредник”. (Виж Приложение III, стр. 1318.)

Развитието на военната технология останало мудно през по-голямата част от века, въпреки че били прокарани много важни организационни и логистични промени. Железниците революционизирали съществуващите транспортни методи, мобилизацията и снабдяването. Работата на генералните щабове била прекроена по пруски модел, за да се справя с постоянния приток на новобранци. Но освен своите пушки с нарези, армиите в Крим много приличали на онези от Аустерлиц. Ефектът от наряза-ните дула бил почувстван постепенно, първо чрез пруската иглена пушка “Драйзе” от 1866 г., после в по-добрата френска пушка chassepotvi в задно зарядното оръдие на Круп от 1870 г. В корабостроенето дошли на мода парните и бронирани бойни кораби. Но пълната експлоатация на модерните машини и модерните химикали трябвало да изчака до появата през 80-те години на XIX век на силните експлозиви, картечницата и далекобойната артилерия, [nobel]

Въпреки липсата на големи сражения след 1871 r., не може да се каже, че военните теоретици не мислели за въздействието на новите оръжия. Един писател, полският железопътен магнат Ян Блох, твърдял в La Guerre future (1898), че офанзивната война вече не била жизнеспособно предложение. Реакцията на повечето генерали се изразявала в искането за предоставяне на повече войски”. Когато броят се увеличил и прогнозите от бойните полета обещавали задънена улица, дошло озарението, че мобилизационните процедури могат да се окажат ключ към победата. Общата мобилизация била сметната за по-заплашителна, отколкото обявяването на война. Но имало малко сигнали за спешна ситуация. В зенита на империализма било много по-вероятно европейските армии да срещнат дивак с копие, отколкото да се изправят една срещу друга.

Въпреки това все по-изясняващата се представа за потенциала на един пълномащабен конфликт родила науката геополитика. Пипалата на имперската власт обхванали земното кълбо, което сега било опасано със световните комуникации. Можело да се очаква, че военните и политическите стратези ще започнат да мислят гло-бапно. Във встъпителната си лекция “Географската ос на историята” (1904) Халфорд Макиндър (1861-1947), първият оксфордски професор по география, отбелязал, че вече не съществуват девствени територии, в които империите биха могли да се разширя-

им»

шва.

В1ЫШШШУ ардавд да еддЦшш ^ че дашнщрдашшшше вшрзди ш наета за шешишея ю® фдаюяяиа* шищ, 5шщтуфвт* медищшдагв ш шрвди юш ш (йшгашш-щ ёшт фшЕшедрмии чщвда шечшиш от аршшш. Адфред Бщриетрщ ВЬбш 0ГО-%) Йаия шдщ, щЙшо> щрекашш ® Сгшшг Иевдвбург,, гаьдел© башда щ/ вотшаш ашвд за торшаа. 1 (Ш>}4©8 ШШ§> шщ, ш® (£® Ш Шюатвия, за да рЖбЙйИШ ШЮ> шищвбрывжш № гтгттштш-

ш Сят шя№ тЗнтщрт щрттм шщтшшщтщ ший изобретиш дидамюпа (1Щ| гаюг-тш 09Щ и бшашпига шредшеетаевшк па вшрдипга.. Снмкйдага форма за&пшша

мю от давшдаедйлаот© ю шждашш ш от |шраб©гааиего в шетршши шиша в Баку. Щщщ <е щШфтта ешжт, Ййвет учредиш шетяе награди, шнпо носят шашшвго в® по даричда кдауда от дааеидашют© му, Пргз шпцршше девет десетаиюпа® от учредяването гаНо-©шяида яаград» да мир и щимпга© зашщот® Еврнша имала ашешв иужет от миршлюрпв, иреобдададащзто мштшат от нобшиета 6ш (щшшешр;

1Ш Ж.-& Дюреи 1930 арпкшкзш Натан

Фредерт Пат Сьодерблом

ШЕ Еда Дугаму» 1933 Карл фон Оссцкн

ЧарлЭ’Албьрт Гобвг 1937 сьр Цдгар Сесил

1903 Уйлш Рандьл Кремър ■ –

190$ Берга фон Сутиер 1946 Емили Балх

1907 Ернест© Монета Й-ЕМот

1900 К, П. Ариоддсои 1949 лорд Бойд Ор

Фридрих Байер 1951 Леон Жубах

1909 Аугуст Берна ер 1952 Алберт Швайцер

барон П. д*Естомел 1958 Фр. Доминик Пире

1911 Тобиас Асер 1959 Филип Ноел-Бейкър

А. X, Фрид 1961 Даг Хамаршелд

1913 Анри Л, Фонтан 1962 Линус-Карл Паулинг (САЩ)

- 1968 Рене-Самуел Касин

1920 Л.-В. Бурге 1971 Вили Бранд

1921 Карл Брантинг 1974 Шон Макбрайд

Кристиян Ланг 1976 Елизабет Уйлямс

1922 Фритьоф Нансен Мериад Кориган

192$ Дж. Остин Чембърлейн 1979 Майка Тереза

1926 Аристид Бриан 1982 Алва Мирдал

Густав Щресеман 1983 Лех Валенса

1927 Ф. Е. Бюсон 1986 Ели Вайзел

Лудвиг Куиде 1990 Михаил Горбачов

От всички нафадени само двама, и двамата германци, били принудени да страдат заради своята подкрепа за мира. Лудвиг Куиде (1858—1941) бил затворен заради това, че се противопоставил на германското превъоръжаване. Карл фон Осецки (1889—1939), лидер на германското движение за мир, починал в нацистки концентрационен лагер.

ЮЗИНАТА НА СВЕТА

879

ват. Така че съперничеството за наличните ресурси щяло да се интензифицира. Прогресът в това съперничество щял да бъде ограничен от разпределението на населението и от конфигурацията на континентите. В една сензационна карта, озаглавена “Естествените седалища на силата”, той отбелязал Евразийска Русия като място за най-върховната естествена крепост на света. “Сърцевината” била оградена от “вътрешен полукръг” от полуконтинентални сили от Британия до Китай и от “океански полукръг”, свързващ двете Америки с Африка, Австралазия и Япония. На първо място неговата цел била да предупреди западните сили срещу възможен съюз на Русия с Германия. На един по-късен етап, когато защитавал създаването на пояс от силни нови държави, които да държат Русия и Германия разделени, той изковал прочутата формула:

Който управлява Източна Европа, контролира Сърцевината;

Който управлява Сърцевината, контролира Световния остров;

Който управлява Световния остров, контролира Света.73

Идеите на Макиндър щели да бъдат приети много сериозно в Германия, а в следващата епоха на въздушната сила - в САЩ.

През първите дванадесет години от XX век продължителният европейски мир все още се запазвал. Но започнали да се изразяват страхове за неговата крехкост. френско-германското съперничество и надпреварата във военноморското въоръжаване се комбинирали, за да повишат температурата в международните отношения. Една тревожна камбана прозвучала в Босна през 1908 г., друга - в Агадир през 1911 г. Докато всички Велики сили изявявали желание за продължителен мир, всички те се подготвяли за война, [ешемвево]

Босненската криза показала къде се намира най-вероятната запалителна точка в Европа. Австро-Унгария анексирала Босна през 1908 г. без никакво законно основание, след като окупирала и управлявала страната през предишните тридесет години според международен мандат. Но кайзер Вилхелм декларирал, че ще се сражава на страната на Австрия “като рицар в лъскава броня”; и Великите сили се почувствали неспособни да се намесят. Демаршът на Австрия лишил Белград от всичките му надежди за Велика Сърбия и предупредил Русия за всяка по-нататъшна намеса. Той бил и фактор за бунта на “младотурците”, които през 1908-9 г. завзели отоманското управление, хвърляйки се в програма за национализъм и модернизация. Преди всичко той убедил балканските държави, че техните различия могат да бъдат уреждани само помежду им и чрез сила.

През 1912-13 на Балканите се водили три регионални войни. През май 1912 г. Италия атакувала Отоманската империя, превземайки Родос, Триполи и Киренайка. През октомври 1912 г., когато Портата била заета с въстанието в Албания, Балканският съюз на Черна гора, Сърбия, България и Гърция започнал офанзива срещу отоманците в Македония. През юни 1913 г. България нападнала Сърбия, започвайки Балканската война за подялба. Във всеки случай били свиквани международни конференции и се подписвали договори. Албания се появила на картата като суверенна държава, но не и Македония. Австрийската игра спечелила. Влиянието на Германия в Турция нараснало силно. Руските амбиции останали незадоволени. Източният въпрос останал неразрешен. (Виж Приложение III, стр. 1345.) [макеоо1\ц [внснРЕтА]

880