Европа.История

POGROM

ПРЕЗ април 1881 г. град Иелизаветраг в Украйна станал сцена на организиран погром. Това било първото безчинство в една вълна от нападения през следващите три години срещу еврейските общности в Киев, Одеса, Варшава и Нижни Новгород. Уплашени от убийството на цар Александър II, руските власти почти не направили нищо, за да възпрат реакционните общества и градските тълпи да превърнат евреите в публична изкупителна жертва. Думата “погром” се използвала, за да се обозначи координирано нападение на една етническа група срещу друга, и била прилагана към много видове жертви, сред които били арменците и татарите. След 1881 г. тя си спечелила специално подзначение за нападение над евреи1.

Втора вълна от погроми последвала през 1903-6 г. Официалната пропаганда по правило свързвала евреите с революционните размирници. Четиридесет и пет души умрели в Кишинев (1903), 300 в Одеса (1905) и 80 в Бялисток. При подобни инциденти в цялата империя били дадени общо 800 жертви.

Третата вълна, през 1917—21 г., надхвърлила далеч всички предишни ужаси. Първоначалното клане в Новгород Северски било извършено от Червената армия, която измислила лозунга “Бий буржоата и евреите”. Украинските националистически и руските “Бели” сили се оказали още по-безмилостни. Армията на Деникин развявала лозунга “Бий жида, спаси Россию“. 1700 души били избити в Проскиров (1919), 1500 — във Фастов (септември 1919) и 4000 — в Тетиев. Общите еврейски жертви надхвърлили 60 000. Доколко те били жертви на гражданската война или изключително на антисемитизма, е друг въпрос2.

През нощта на 22 срещу 23 ноември 1918 г., точно след като полската армия превзела отново Лвов (Лемберг) от украинците, в няколко части от града пламнали бунтове и се твърдяло, че някой е стрелял по полските войници. В последвалата кървава баня 374 души изгубили живота си, 55 от тях — евреи. Три съюзнически мисии не постигнали съгласие за причините. Може ли антисемитизмът да е лежал в основата на едно клане, в което по-големият брой от жертвите били християни? Въпреки това Lembergerpogrom получил широка известност, а “Погромите в Полша” се превърнали в едно от често срещаните следвоенни заглавия в пресата. Най-ужасните зверства били извършени другаде. Но, не за последен път, Полша поела главния удар на враждебната реклама3. |LYCZAk6\V]

ни на евреите отвън, но и на “вътрешното гето” в съзнанието на евреите. Модерният интерес към корените на антисемитизма понякога пренебрегва строгостта на самите еврейски закони за сегрегация. Изпълнителните евреи не можели да се придържат към 613-те правила за обличане, диета, хигиена и богослужение, ако се опитвали да живеят извън своята собствена затворена общност; смесените бракове били строго забранени. Тъй като юдаисткият закон учел, че еврейското се наследява биологически по майчина линия, еврейките били защитавани ревниво. Семейството на момиче, което посмеело да се омъжи навън, се отричало от него и ритуално го обявявало за мъртво. Била нужна изключителна решителност, за да се издържи на подобен остър социален натиск. Не е изненадващо, че евреите, които се отказвали от своята религия, често се обръщали към крайни алтернативи, включително към атеизма и комунизма.

ЙСж Ш

ЮЗИНАТА НА СВЕТА

851

Хаскала, която се появила за пръв път в Берлин, била свързана с името на Мойсей Менделсон (1729-86), прототипът на Лесинговия “Nathan der Weise”. Естествена издънка на Просвещението, което известно време се развивало в християнския свят, тя се опитвала да промени изключителното религиозно съдържание на еврейското образование и да даде на евреите достъп до основното течение в европейската култура. Нейните ученици, известни като maskilim, или “хора на разбирането”, намерили привърженици в shtetlakh по-далеч на изток, особено в Галиция, където започнали да се откриват светски еврейски училища с преподаване на немски език. Забраната срещу maskilim, провъзгласена през 1816 г. от равина на Лемберг, разкрила безпокойството на ортодоксалните еврейски лидери.

С времето ограничените образователни идеали на ранната хаскала били разширени. Някои еврейски лидери започнали да защитават пълномащабната асимилация, където евреите били насърчавани да участват във всички форми на обществения живот. Тази тенденция се опитвала да ограничи еврейските практики до частните кръгове на семейството и синагогата и да обърне навън евреите, които иначе не се различавали от своите съграждани. Правейки това, тя разчупила много от традиционните табута и способствала за създаването на реформиран юдаизъм, нова деноминация, която се появила в Германия през 1825 г. Реформираният юдаизъм се опитвал да помири принципите на еврейската религия с изискванията на живота в модерното общество; от неговите привърженици не се изисквало да спазват правилата и ограниченията до същата степен както в традиционния юдаизъм. Той се превърнал в норма за мнозинството евреи, които се преселили в Западна Европа и САЩ, но не засегнал големите маси от традиционни еврейски общности в Централна и Източна Европа.

В Западна Европа и в някои по-големи центрове на изток комбинацията от законови облекчения и нарастващият еврейски асимилационизъм създали безпрецедентни възможности. Еврейски имена се появявали все по-често в списъците на финансистите, адвокатите, лекарите, писателите, учените, художниците и политиците на епохата. Това било епоха, според думите на едно от нейните характерни лица, Зигмунд Фройд, когато “всеки трудолюбив еврейски ученик носел министерския портфейл в своята чанта”. Важни моменти на обрат били постигнати в Британия например, когато през 1841 г. град Лондон избрал барон Лайънъл де Ротшилд като свой член на парламента, и през 1868 г., когато Дизраели се проявил като първия еврейски министър-председател в Европа.

За да бъдем точни, Бенджамин Дизраели (1804-81), граф Бийкънсфийлд, внук на сефардски имигрант от Венеция, броял себе си в категорията на бившите евреи. След като бил покръстен с цялото си семейство в англиканско вероизповедание, той скъсал завинаги с юдаизма, който, както казвал баща му “откъсва евреите от великото семейство на човечеството”. “Да, казал той на своите приятели, аз се изкачих до върха на хлъзгавия стълб”.

Но, както добре илюстрира кариерата на Дизраели, успехът на асимилацията представлявал заплаха за самото съществуване на еврейската общност. Ако всички евреи бяха последвали примера на Дизраели, скоро всички щяха да станат бивши евреи. В резултат от това, когато миграцията и асимилацията се ускорили, започнала сериозна реакция. Началото на еврейския национализъм (ционизма), първо в културна, а по-късно и в политическа форма, било част от общоевропейската тенденция; но

852