Европа.История

LUMEN

БНСНРЕтА

Шлбания (БЩреНа, “Земя на орлите”) справедливо може да претендира за това, че е най-непознатата от всички европейски държави. Плавайки по крайбрежието през 80-те години на XVIII век, Едуард Гибън писал за “една страна, която се вижда от Италия и която е позната по-малко от вътрешността на Америка”. Но никоя друга страна не е изстрадала повече от капризите на международната политика.

Въстанието от 1911 г., което щяло да освободи Албания от отоманско владичество, ускорило създаването на Балканския съюз, създаден от християнските съседи на Албания. Всички членове на Съюза, освен България, владеели територии, в които живеело важно албанско население; и никоя от тези страни не била готова да види “Велика Албания”, в която да бъдат обединени всички албанци. Договорът от Лондон (май, 1913), който завършил войната на Балканския съюз*, признал суверенитета на Албания. Но той настоял за определяне на границите от международна комисия и за въвеждане на монархия по западен образец. (Виж Приложение III, стр. 1316.)

Албанското общество било дълбоко разделено както по социална структура, така и по религия. Планинските родове на север, гегите, които живеели по закона на кръвната вражда, нямали почти нищо общо с хората от низините или тоските на юг. Две трети от населението било мюсюлманско. Останалата една трета била разделена поравно между католицизма и православието. Имало влиятелни малцинства от влашки говорещи пасторалисти на изток, италианци - в крайбрежните градове, и гърци, които били свикнали да възприемат Южна Албания като “Северен Епир”. [САСАиг]

През Първата световна война Албания била окупирана от Сърбия и Гърция. Чрез втория договор от Лондон (1915) с Италия Съюзническите сили обещали тайно да превърнат Албания в италиански протекторат. Албанската монархия имала интересна съдба. Първият Мргеи или крал, Вилхелм фон Вийд (упр. 1914), пристигнал през март и избягал през септември. След войната генерал Ахмет Зогу бил утвърден като държавен президент на Албанската република само за да се провъзгласи за крал през 1926 г.

Албанската народна република била създадена през 1946 г. от група комунистически партизани тоски, които спечелили надмощие през войната благодарение на западната подкрепа. Техният лидер, Енвер Ходжа, изоставил всички интереси на албанците, живеещи в Черна гора, Косово и Македония, оттегляйки се в почти пълна изолация зад предвоенните граници. Двеста години след Гибън туристите в Адриатика все още плават или прелитат покрай Албания със същите чувства на учудване и неразбиране1.

* Балканската война - Б. пр.

сиф II (упр. 1765-90). В действителност, в различните си качества като съпруга на им ператора, майка на императора или кралица на Бохемия и Унгария, Мария Терези; (1717-80) владеела положението във Виена в продължение на 40 години. Тя била съвестна и сдържана жена, посветена, наред с другите проблеми, на аграрната реформа и на облекченията за крепостното селячество. Йосиф II, обратно, бил нетърпелие радикал, “коронован революционер”, убеден антиклерикал и противник на аристократичните привилегии. Йозефизмът - името, дадено на неговата политика за налага-

ПРОСВЕЩЕНИЕ И АБСОЛЮТИЗЪМ

659

не на държавната власт срещу традиционните стълбове на Църквата и аристокрацията-бил една от най-съвършените форми на просветения деспотизъм.

През този период Австрия развила бюрократична система, която понякога се нарича cameralism, тоест система, базирана върху елитна каста от професионални чиновници. Заедно с разширената и реорганизирана военна система тя осигурила спойката, която щяла да задържи Хабсбургската монархия дълго след краха на Империята в Германия. Виенският университет притежавал специален факултет за обучение на такива граждански служители, които преминавали направо във високите ешелони на финансите, правосъдието и образованието. (Университетът в Хале правел същото за Прусия.) Тези високообразовани, добре платени и лоялни бюрократи били напълно зависими от благоразположението на монарха. Те образували солиден буфер срещу различните интереси на аристокрацията, Църквата и националностите и водели кампанията на безкористната рационализация и реформа.

В тази (както се оказало) нейна крайна фаза сцеплението на Свещената Римска империя било подкопано до голяма степен от отделните династични политики на нейните водещи принцове. Точно както Хабсбургите можели да разчитат на своите земи и владения извън Империята, все повече разчитали на това и курфюрстите. От 1697 г. до 1763 г. Ветините, курфюрсти на Саксония, управлявали като крале Полша-Литва (виж по-долу). От 1701 г. Хохенцолерните, курфюрсти на Бранденбург, управлявали като крале в Прусия (виж по-долу). От 1714 г. курфюрстите от Хановер управлявали като крале на Великобритания (виж по-горе). През целия век Вителбахските курфюрсти на Бавария се опитвали да разширят владенията си чрез своя традиционен съюз с франция. Заради разнообразните им връзки всички “столични градове” в Германия - Виена, Дрезден, Берлин, Хановер и Мюнхен - придобили много различен колорит. Последните двама императори - Леополд II (упр. 1790-2), велик херцог на Тоскана, и Франц II (упр. 1792-1806) - почти нямали възможност да спасят своята империя от революционния потоп, който я разрушил, [freude]

Унгария, освободена от турците, станала жертва на деспотичните планове на своите Хабсбургски освободители. През 1678 г. 700-годишната изборна монархия била премахната. Наследствените Хабсбургски владетели превърнали благородничес-ката Конференция в обикновен регистратор на кралските декрети. Древното “право на съпротива” на маджарските благородници било премахнато. От 1704 до 1711 г. широко разпространилият се бунт под ръководството на Франц Ракоши II успял да се възползва от заетостта на Хабсбургите с Испания и с турците. Много от старите свободи били възстановени чрез Мира от Жатмар (1711) и по-късно - маджарската цена за приемане на Прагматичната санкция. Това били базовите закони, които преобладавали до 1848 г. Унгария избегнала съдбата на съседна Бохемия. Все пак компромисът не би бил лесен. След 1764 г. Мария Терезия управлявала, без да се обръща към унгарската Конференция; докато Йосиф II се отнесъл грубо към всички конституционни формалности, пропускайки дори коронясването си. През 1784 г., третирайки Австрия и Унгария като една държава, той въвел немския като официален език. Бурните протести били потушени от Леополд II, който през 1791 г. препотвърдил отделния статус на Унгария и заедно с това въвел използването на латинския и маджарския език. Дълбокият консерватизъм на унгарския живот, съсредоточен около покровителството на магнатите и малките конференции в графствата, бил засилен от многократните

660