Европа.История

ROMA

“императори на Британия” Сарузий и Алектий си подвили опашките. На Изток династията на Сасанидите от Персия заплашвала, но не надделяла. На юг мавританските племена притискали Римска Африка.

Най-важните промени в политическата и етническата карта на Европа напредвали отвъд границите на Империята и отвъд обсега на документираната история. Огромният регион на келтски контрол намалявал бързо. Западните крепости на келтите в Британия и Галия били силно романизирани. Родните им земи в центъра били прегазени, абсорбирани или опустошени от придвижването на германските и славянските племена (виж Глава IV). франките вече се заселили от двете страни на границата по Рейн. Готите завършили Дългия си марш от Вила до Днепър. Славяните се носели на запад към центъра, където Келтска Бохемия се насочвала към славянизация. Балтите вече живеели на Балтийско море. Угро-фините, отдавна разделени, били на път към бъдещите си територии, фините спрели за известно време между Волга и Балтийско море; маджарите се установили на една от многото си спирки по южните степи. Номадите и морските пирати за момента останали по външната периферия. Скитите не били нищо повече от далечен спомен. Хуните все още се намирали в Централна Азия. Норвежците вече били в Норвегия, както показва най-старият от техните рунически надписи.

Константиновият възглед за външния свят е бил повлиян от състоянието на римските комуникации. Китай, който все още бил разединен от хаоса на скорошния “Период на трите царства”, бил известен чрез слабите контакти по Пътя на коприната.! През 284 г. сл. Хр. той бил посетен от посланици на Диоклетиан. Номинално страната] била подчинена на династията Чин, чието влияние бавно се разпростирало от север I на юг. До голяма степен Китай изоставил философията на Конфуций и чрез разцъфтяването на будизма изграждал силни културни връзки с Индия. Индия, чийто севе-: рен регион току-що попаднал под властта на императорите Гупта, най-големите патрони на хиндуисткото изкуство и култура, била много по-близо до Рим и била позната] много подобре. Новината за коронясването на Чандрагупта I в Магадха през 320 г. почти сигурно е стигнала до Константинопол през Египет. Египет също така бил източник на новини от Абисиния, която била цел на християнските мисии от Сирия и Александрия. Сасанидската империя в Персия, която имала дълга и крехка обща граница с Рим, била обект на силен интерес. Тя отхвърлила елинизма от предишната епоха ] и преминала във фаза на войнствено зороастрианство. Мани, пророкът на дуалист-1 кото манихейство, който се опитвал да съчетае принципите на Зороастьр с тези на християнството, бил екзекутиран преди около шестдесет години. Момчето цар Шапур ] II (310-79) все още било във властта на своите жреци и богати гвардейци, които, ос- ] вен че приключили със съставянето на свещените писания, Avesta, преследвали жес-1 токо всички сектанти. Римско-персийският мир, който не бил нарушен в продължение I на тридесет и три години, щял да се задържи до смъртта на Константин.

Основаването на Константинопол през 330 г., което било добре очертано събитие, из-1 глежда, подкрепя широко установената практика управлението на Константин да се ] приема като разделителна линия между античните и средновековните периоди. Вто- ]

ДРЕВЕН РИМ

233

ваотношение то трябва да си съперничи с много конкурентни дати: с 392 г. и възкачването на престола на Теодосий I, първия император, чиято империя била изключително християнска; с 476 г. и със сгромолясването на Римската империя на Запад; с 622 г. и с възхода на исляма, който разделил бившия римски свят на мюсюлманска и християнска сфера на влияние; и с 800 г.ис възстановяването на християнската империя на Запад от Карл Велики. Ако подобна разделителна линия трябва да се приеме на сериозно, съществува опасност младият Константин да бъде преценен като античен, а старият Константин - като средновековен.

Много по-важен е цялостният баланс във всяко дадено време между наследството от миналото и пълния сбор на нововъведенията - онова, което професионалните историци понякога наричат “приемственост” и “неприемственост”. На тази основа човек може да твърди с известна увереност, че подобен връх на важен баланс не е бил постигнат в Константинопол през 330 г. след Хр.

Град Рим неизбежно намалял съвсем не когато Константин разпуснал прето-риамската гвардия и съборил до основи нейните римски казарми. Но практическото значение на Рим отслабнало много по-отдавна. В дългосрочна перспектива той всъщност спечелил: чрез изгубването на контрол върху една империя, на която й предстояло да се разпадне, градът не бил свързан със съдбата на Империята. Той щял да си намери нова и трайна роля като дом на най-могъщия християнски духовник. Тогавашният епископ на Рим обаче далеч не бил настоятелен. Силвестър I (314-35) не присъствал нито на Събора в Арл, който Константин свикал през 314 г., за да приключи с кавгата с донатизма, нито на Общия събор в Никея.

Повечето историци биха се съгласили, че сърцевината на гръко-римската цивилизация, както била утвърдена в късните фази на античния свят, лежи първо и преди всичко в Империята, и второ, в комплексния културен плурализъм, който тя покровителства и толерира. Сърцевината на средновековната цивилизация, точно обратното, лежи в общността на християнския свят и неговата изключително християнска култура. Тя се развива чрез смесването на бивши римски и неримски народи на териториална основа, която само частично съвпада с териториите на бившата Империя. През 330 г. много от процесите, които довели от едното до другото, дори все още не били започнали. Самият Константин не бил европеец.

Не трябва да се забравя последователността на събитията. Времевият обхват, който разделя Константин от Карл Велики, е бил по-голям от онзи, който разделя Константин от Цезар и Август. Той бил равен на периода, който обхваща цялата модерна история, от Ренесанса и Реформацията до сега.

Но Константин наистина посадил семето на една историческа идея - че християнската религия е съвместима с политиката. Самият Христос категорично отхвърлил политическата намеса; а преди Константин християните не се опитвали да си присвоят власт като способ за доразвиване на тяхната кауза. След Константин християнството и висшата политика вървели ръка за ръка. Това в очите на пуристите бил моментът на разложението.

Поради това достатъчно подходящ е фактът, че Константинопол скоро се превърнал в първото седалище на християнската власт. Той станал официална столица

234

на Римската империя през 331 г. - на първата годишнина от своето откриване, и запазил блясъка си в продължение на повече от хиляда години. В рамките на едно-две поколения той приел преобладаващ християнски характер, църквите станали повече от храмовете, докато по-късно храмовете били забранени. Той бил източникът, а по-късно и сърцето на Византийската държава - главен клон на средновековния християнски свят и въпреки преданите почитатели на “Западната цивилизация” - основна съставна част от европейската история.