Европа.История

SZLACHTA

поред един опис от 1739 г. Станислав Любомирски (1719-83) наследил латифундий

от 1071 поземлени имения. Те се простирали през деветте южни полски графства,

от фамилното седалище на Вишнич край Краков до Тетиев край Киев в Украйна и били обработвани от близо милион крепостни. Велик маршал на Короната от 1766 г., Любомирски можел да претендира, че е най-крупният частен земевладелец в Европа. Съюзен чрез брак и политика с подобните родове Чарториски, Понятовски и Замойски, той определено принадлежал към най-мощния кръг от магнати на света. Всеки от тях притежавал обширни имения, частна армия и доходи, по-големи от тези на краля. Те стояли на върха на една социална система, чието благородническо съсловие - йгШсШа - било най-многобройно-

Магнатите обаче били много нетипични за аристокрацията като цяло. До средата на XVIII век абсолютното мнозинство от полските благородници останало без земя. Те оцелявали чрез даване на имоти под наем, чрез служба при магнатите или дори чрез обработване на земята като селяни. Но никаква степен на икономическо пропадане не можела да ги лиши от онова, което ценели най-много - от тяхната благородна кръв, от техния herb, или “военен герб”, от техния юридически статус и от тяхното право да го завещават на децата си. ICRUX]

Полската drobna szlachta, или “дребна аристокрация”, била абсолютно неподражаема. В някои провинции, като Мазовия, те съставлявали една четвърт от населението. В някои райони, където строели села, оградени със стени, които да ги отделят от селячеството, zascianki, или “благородници зад стената”, съставлявали цялото население. Те съхранявали своя начин на живот с яростна решителност, обръщайки се един към друг с Рап или Pani, “господар или господарка”, към селяните на Ту “Ти”. Смятали всички благородници за свои братя, а всички останали - за низши. Запазили най-строгите наказания за всеки, фалшиво маскиран като благородник, и пазели ревностно процедурите за получаване на благородническа титла. Не се занимавали с нищо освен с военна служба и управление на земята. Винаги влизали в града на кон, дори да е кранта; и носели тъмночервени барети и оръжие, дори да са само символични дървени мечове. Къщите им можело да са коптори, но трябвало да имат веранда, на която да излагат семейния щит. Преди всичко те настоявали, че принц Любомирски и другите като него са равни с тях.

Поради това най-забележителната черта на szlachta била огромният контраст между тяхната икономическа стратификация и тяхната юридическа, културна и политическа солидарност. За разлика от своите съответствия другаде в Европа те не признавали никакви родни титли. Нямало полски барони, маркизи или графове. Най-многото, което можели да направят, било да потвърдят личните титли, които някои от тях си спечелили в Литва преди обединението от 1569 г. или които, като на Любомирски, били получени от папата или императора.

От юридическа гледна точка полското благородническо съсловие достигнало до своя край, когато законите, ръководещи неговия статус, били отменени от Патриотите. Някои, като Любомирски, успели да потвърдят своето благородничество в Австрия или Прусия. Други направили това в Русия, макар че 80% от тях там загубили своя статус, образувайки

то в Европа.

декласиран резервоар на антируско недоволство, което бушувало през XIX век. През 1921 r., когато Полската република била възстановена, демократичният полски Сейм официално потвърдил отмяната на аристократичните привилегии. Но съзнанието на szlachta за тяхната специална идентичност оцеляло след всички възможни катастрофи. Чак през 50-те години на XX век социолозите открили колективни фермери в Мазовия, които отбягвали своите “селски” съседи, обличали се различно, говорели различно и съблюдавали сложни брачни обичаи, за да предотвратят смесените бракове. През 1990 г., когато полският комунистически режим се сгромоли, все още имаше млади поляци, които носеха пръстен-печат с герб само за да покажат кои са. Но тогава всички в Полша се обръщаха един към друг с Рап и Pani. “Аристократичната култура” се беше превърнала във важна съставка от културата на цялата нация.

Аристокрацията играела важна роля в социалния и политическия живот на цяла Европа от нейната ранна модерност. Но единственото място, където полският модел се оказал подходящ, макар и отчасти, била Испания, където грандовете и hidalgos на запад напомняли за магнатите и дребната аристокрация на изток1.

Живописта била преминала върха на своето преждевременно развитие. Във Франция класическите пейзажи и митологичните сцени на Никола Пусен (1594-1665), на Клод Лоран (1600-82) и на Шарл Ле Брун (1619-90) били наследени от идилични лекомислени картини, рисувани от Ж. А. Вато (1684-1721) и Ж.-Х. фрагонар (1732-1806). Английската школа на социалния портрет, която започнала с Джефри Нелър (1646-1723), достигнала своя връх в превъзходната работа на Джошуа Рейнълдс (1723—92) и Томас Гейнсбъроу (1727-88). Двамата Канелот (1697-1768,1724-80) оставили реалистични панорами на Венеция, Лондон и Варшава. Освен редките уважавани фигури като Дж. Б. Тиеполо (1693-1770) от Венеция, религиозната живопис била в упадък. Вътрешната украса, и особено мебелите, отговаряла на аристократичните изисквания. Мебелистите от Париж, водени от А. К. Буле (1642-1732), използвали предимствата на екзотичните вносни материали като абанос, махагон и атлазено дърво; Буле се специализирал в маркетрите и инкрустирания абанос. Техните творения, които сега се разпознават веднага като “Луи XIV” или “Луи XV”, по-късно намерили своя равностоен противник в работата на Гринлинг Гибънс (1648-1721) и Томас Чипъндейл (поч. 1779). финият порцелан се дължал преди всичко на вноса от Китай. Кралската фабрика в Сен Клод (1696) и по-късната Севър (1756) имала своите съответствия в Майсен (1710) в Саксония, в Санкт Петербург (1744), в Уорчестър (1751) и във фабриката “Етрурия” (1769) на Джошуа Уеджууд (1730-95). Салоните били претъпкани с коприна, сребро и разкошни дреболии.

Европейската литература навлязла във фаза, когато простонародните езици водели пред латинския. Драмата, в ръцете на френските придворни драматурзи - Пиер Корней (1606-84), Жан-Батист Поклен (Молиер, 1622-73) и Жан Расин (1639-99) - възприела формите на езика и структурата, които служили за международен модел през следващия век. Традицията на социалната и морализаторска комедия била разширена в Англия от авторите на комедии от времето на Реставрацията и от Ричард Бринз-

ПРОСВЕЩЕНИЕ И АБСОЛЮТИЗЪМ

601