Европа.История

MEDIUM

В онези западни земи безредиците дали началото на феодализма. Причините не могат да се разграничат лесно от последиците; но фрагментирането на политичес-j ката власт и беззащитността на населените пунктове насърчили серия от политичес- ! ки, правни, социални, икономически и военни промени, които заедно оформят онова, ] наречено от по-късните теоретици “феодален социален строй”. В действителност феодализмът не е бил еднородна система: съществуват много проблеми за дефиницията и вариациите. Едно от най-влиятелните съвременни изложения по темата трябва да бъде наречено Qu’est-ce que la féodalité?:

Феодализмът, в техническия смисъл на думата, може да се смята за система от институции, I създаващи и регулиращи задълженията за подчинение и служба… от страна на един свободен човек (васала) към друг свободен човек (господар) и задълженията за защита и поддръжка от страна на господаря по отношение на неговия васал6.

Ключовите елементи били тежката кавалерия, състоянието на васапна зависимост, привилегиите, частните замъци и рицарството.

Тежката кавалерия от онзи вид, който изисквал прекалено големи катафракти, или “големи коне”, които да носят бронираните рицари, дошла на запад от Персия и Византия. На Шарл Мартел се приписва не само нейното въвеждане, но и секулари-зирането на голяма част от църковните земи, за да бъде осигурена издръжката й. Поради тази причина той бил наречен “основателят на европейския феодализъм“7. Стремето било изобретено долу-горе по същото време. Помагайки на конника да седи стабилно върху коня си и да носи копие, подкрепяно от пълната инерция на кон и ездач, стремето променило кавалерийската война от леки, мобилни схватки в тежка атака8. Поради това основният проблем бил да се осигури социална рамка, при която една значителна класа от рицари можела да издържа постоянно психологическите изисквания на тяхната служба и обучение и огромните разходи за техните коне, екипировка и свита. Поддръжката на рицарската класа - cabalarii, chevaliers, Rittern, szlachta, -където земевладението и кавалерийската традиция вървели ръка за ръка, осигурявала централната база на феодалното общество.

Васапната зависимост израснала от късната римска практика на commendatio, “одобрение”, при която покровителят подпечатвал предложение за защита, стискайки ръцете на своите клиенти. По времето на Карл господарят започнал да обвързва своите васали или “подчинени” с клетва за вярност и чрез акта на почит, подпечатван с целувка. Двамата мъже се прегръщали; васалът коленичел и бил обличан със символите на своя нов статус - флаг, копие, грамота за съгласие и буца пръст. След това те били обвързвани до живот във взаимен договор за реципрочни данъци и задължения. Васалът се заклевал да служи, а господарят - да защитава и поддържа:

Berars de Monsdidier devant Karle est venuz;

A ses piez s’agenouille, s’est ses hom devenuz;

L’ampereres le baise, si i’a releve suz;

Par une blanche anisagne, li est ses fiez renduz.

(Берар от Монтидидиер дойде пред Карл, коленичи в краката му и стана негов човек. Императорът го целуна, когато го издигна; и му даде думата си чрез бял флаг.) *

СРЕДНОВЕКОВИЕТО

331

Feodum, или “феодалното владение”, откъдето феодализмът получава своето име израснало от по-ранната практика на beneficium, или “дар”, при която благодетелят правел дарение от земя в смътно очакване за бъдещи ползи. По времето на Шарл такива дарения на земя започнали да се правят изключително като “такса” за военна служба. В определено време феодалната тарифа била уточнена и разширена. Най-напред тя била изчислявана от гледище на рицарската служба, тоест според броя на рицарите, които били осигурявани в замяна на дарената площ земя. Но тя била разширявана, за да включва задължения за охрана на замъците и за ескорт, съдебна служба в съда на господаря, consilium, или “съвет”, изпълняван в господарския съвет, и различни форми на auxilium, или “помощ”. Господарите тълкували помощта в смисъла на финансови “облекчения”, включвайки авансово плащане на еквивалента на едногодишния доход плюс “четири вида помощи”, които били плащани за откуп на господаря, за посвещаване в рицарство на най-големия му син, за зестра на най-голямата му дъщеря и за кръстоносни походи. Те също така запазвали техните права за custodia (опека над по-низшите), за gîte (квартира), за marriage (разрешение за женитба) и за retrait (откупуване на договор). Но в замяна на своите задължения васалът или “наемателят” получавал както дохода от земята, така и юрисдикцията върху всички нейни обитатели. В случай на неизпълнение на задълженията земята и доходът от нея се връщали на собственика.

По принцип феодалното владение било неделимо и неотчуждаемо. Договорът автоматично отпадал при смърт на една от страните - на немски Manfall или Herrenfall.

На практика васалите полагали големи усилия, за да осигурят наследствеността на своите взаимоотношения и правото да разделят или да разполагат със земята. От своя страна господарите вземали сложни предпазни мерки, за да контролират наследяването от жени, по-низши или некомпетентни хора. Договорите изобилствали със специални условия и странни клаузи. Главните васали на епископа на Париж били задължавани да го носят на раменете си по време на неговото посвещаване. Някои феодални владения в Кент били поддържани при условието, че техният наемател “държи главата на краля в лодката” по време на пресичането на Ламанша. Възможностите за финансово изнудване били огромни. Когато феран от Португалия сключил договор с краля на франция за феодалното владение Фландрия през 1212 г., той платил “облекчение” от 50 000 лири за разрешението да се ожени за наследницата.

Не е изненадващо, че правните спорове били нещо нормално. От много ранни времена обичайна практика за всички суверенни територии била да създават отделен кодекс на феодалния закон, Lehnrecht, и отделна система от съдилища, Lehnsgericht, за разрешаване на феодалните спорове. Принцът обикновено действал като председател на съда, неговите главни васали - като експерти. Най-общо се смята, че феодализмът е влязъл в действие, когато практиката на даването на ленното владение станала наследствена и когато тя се сляла с васалната зависимост като едно последователно цяло. “Нерушимото обединение между положението на васала и владението на феода конституирали феодалната система.”10 В крайна сметка обаче васалната зависимост и даването на феодални владения били несъвместими. Като васали членовете на едно рицарско семейство се кълнели да защитават интересите на своя господар. Като притежатели на феодално владение те били принудени да защитават соб-

332 MEDIUM

ствените си интереси. От там идвали и характерните напрежения и предателствата във феодалното общество.

феодалното общество се състояло от плътна мрежа от договорни взаимоотношения, които свързвали най-висшите с най-низшите в кралството. На най-високото ниво даването на феодално владение включвало договор между суверена и неговите “главни наематели”, тоест с бароните, владеещи главните провинции в кралството. Но чрез “подраздаването на феодалните владения” главните наематели можели да даряват със земя свои собствени наематели; а после поднаемателите можели да даряват следващи наематели; и така нататък, надолу по линията. Повечето хора, които били васали по отношение на “по-висшите” от тях, действали като господари по отношение на “по-низшите”.

феодалните договори били записвани за потомството в грамоти и документи, макар че малко от тях от ранния период са оцелели:

В името на св. Троица… Амин. Аз, Луи, по Божия милост крал на французите, с настоящото известявам на всички присъстващи, че в наше присъствие граф Анри от Шампан отстъпва феода Савини на Бартоломю, епископ на Бевю, и на неговите наследници. И за този феод споменатият епископ дава обещание и поема ангажимента за един рицар, за мирови съдия и за служба на граф Анри… и се съгласява, че епископите ще действат по същия начин. Направено в Мант в годината от Въплъщението 1167… и дадено от ръката на Хю, канцлера11.

На местно ниво феодалните владения на принцовете и бароните били отразявани в съглашения за местни имения. В този случай господарят на имението дарявал парче земя на всяко от своите крепостнически семейства в замяна на служба под формата на безплатен труд в неговото имение. Крепостничеството, представляващо сделка между свободен и несвободен, било лишено от много от взаимните задължения при отдаването на владения. Но тъй като представлявало договор за отдаване на земя срещу служба и защита срещу вярност, било базирано върху подобни принципи. То не трябва да се бърка с обикновеното робство. В някои части от Европа - например в Южна Италия - крепостните давали клетва за вярност пред своя господар както рицарите пред своя сеньор.

При тази мрежа от договорни взаимоотношения феодалното общество станало изключително йерархично. Договорът от Вердюн от 843 г. затвърдил принципа, че “всеки човек трябва да има господар”. Поне на теория единствените хора, които притежавали абсолютна независимост, били папата и императорът и те били васали на Бога. Опитите да се опише това положение на нещата са довели до концепции като тази за “феодалната стълбица” или за “феодалната пирамида”, където владетелят на страната седи весело върху спретнато подредени пластове от наематели и поднаематели, и подподнаематели… чак до крепостните на дъното. Подобни модели подвеждат чрез изкуствената си подреденост и симетрия. В действителност феодалното общество било построено върху една объркана маса от конфликтни зависимости и лоялности, осеяни с изключения и права, където някога ясните линии на служба били объркани от поколения на оспорвани привилегии, оспорвани права и полузабравени задължения. То определено е било йерархично, но в никой случай не подредено и симетрично.

£

СРЕДНОВЕКОВИЕТО

333

Размерът на оцеляването на allodium, “свободно наследяваната земя”, също бил много неравномерен. В някои региони, като бъдещата Швейцария, свободно наследяваната земя била нещо обичайно; в други, като Северна франция, тя буквално изчезнала. По-обичайно било съществуването на една ужасяваща бъркотия от феодални и свободно унаследявани имения и на семейства, които държали част от своята земя във феодално владение, а част от нея притежавали напълно. За феодалното съзнание свободното унаследяване на земята било отклонение. Понякога то било наричано feodum solis, “феодално владение на слънцето”. От психологическа гледна точка обаче последствията били прости. Почти всички се обуславяли от положението си в социалния ред, подплатено с техните законови и емоционални връзки на зависимост. Тези връзки им давали степен на сигурност и безспорна рамка на идентичност; но те също така правели индивида уязвим към експлоатация, репресии и неволно невежество. “Онова, което характеризира средновековния свят в контраст със съвременното общество, е липсата на индивидуална свобода”12.

Може също така да се предположи, че чувството за безсилие по отношение наличния живот засилва отдаденостга на средновековния човек към религията - особено силната му вяра в задгробния живот и болезнения култ към смъртта.

Immunitas, или имунитетът, засяга освобождаването от данъци или от други налози, дължими на централната власт. В ранните времена Църквата била главната облагодетелствана институция от тази привилегия; но различни видове имунитет постепенно били дадени на различни индивиди, институции и корпорации. Те произлизали от признанието, че владетелите вече не могат да се справят с всички свои отговорности; и поощрявали фрагментирането на политическата, юридическата и икономическата власт. Резултатът бил кърпеж на властите, при който всяка област била управлявана не от единни задължения, а от специфичните условия на грамотите и “свободите”, гарантирани на отделните абатства, райони или градове. Сепаратизмът бил отличителна черта на феодалния ред.

Каменните замъци заедно с тежката кавалерия били едни от факторите, които по-кьсно задържали опустошенията, причинявани от викингите, сарацините и маджарските нашественици. Непревземаемите крепости, кацнали върху някоя скала или на крайбрежието, осигурявали на обитателите място за убежище и контролирали земята, която техният гарнизон можел да обхожда. Строежът на замъци започнал през IX и X век, когато кралската и княжеската власт стигнали до най-ниската си точка; а замъците, веднъж построени, можели да се използват като предизвикателство срещу краля или княза дълго след заминаването на нашествениците. По този начин частните замъци се превърнали в бастиони на местната и феодалната власт, постоянни пречки за възраждането на централизираната държава. Много векове по-късно, когато държавници като кардинал Ришельо се захванали да пречупят феодалните благородници, тяхната първа задача била да разрушат замъците.

Рицарството, което произлиза от chevalerie, “рицарската класа”, в своя най-тесен смисъл се отнася до “кодекса на честта”, с който е обвързан всеки рицар. Той обхваща морални ценности като честност, вярност, скромност, храброст, сила на духа. Той задължава рицаря да защитава Църквата, да помага на слабите, да уважава жените, да обича страната си, да се подчинява на господаря си, да се бие с неверниците, да поддържа истината и справедливостта и да държи на думата си. Допълни-

334