Европа.История

CARITAS

ПРЕЗ 1818 г. нидерландското Maatschaapij van Weldadigheid (Милостиво общество] открило комплекс от трудови колонии, където да се полагат грижи за безработните. Те съответствали на много по-старата холандска традиция за коригиране на мър-I зеливите. [batavia] Една колония във Веенхуйзен обслужвала повече от 4000 души, осъдени I за просия. Друга в Лайден обслужвала бедни жени. Три “свободни колонии” във Фредерик-I соорд, Вилемсоорд и Вилхелминасоорд били предназначени да преподават земеделски уме-I ния на доброволни обитатели. Определено време те били финансирани от държавата. По-I добни институции се появили в Германия, Белгия и Швейцария, често с военна дисципли-I на1. Те са примери както за нарастващото осигуряване на социални грижи в Европа от XIX век, така и за все по-голямата организираност в групи. С изправителните домове, въведени I с Английския изправителен закон за бедните (1834), било възприето, че здравите получате-I ли на благотворителност трябва да работят.

Благотворителността в различни форми била практикувана още от древността, Но I фундаменталните християнски принципи били положени от св. Тома Аквински, който разг-I раничавал седем “духовни помощи” и седем “добри дела”. Първите били изброени като I consule (съвет), carpe (подкрепа), doce (обучение), solare (успокоение), remitte (спасение), fer I (прошка) и ога (молитва); а вторите — като vestio (да облечеш), polo (да дадеш вода), cibo I (да нахраниш), redimo (да откупиш от затвора), lego (да подслониш), colligo (да се грижиш)

I и condo (да погребеш). От това може да се определят класите на нещастниците, върху ко-I ито се простирала благотворителността. Сред тях били обърканият, слабият, неграмотни-I ят, лишеният, потиснатият, престъпникът, съгрешилият, странникът, дрипавият, гладният,

I затвореният, бездомният, болният, лудият и мъртвият. Християнското учение подчертава-I ло: “Вяра, Надежда и Милосърдие: тези три, казва св. Павел, но най-великото от тях е Ми-I лосърдието”2. Защото Милосърдието означава “любов към ближния”, което поражда мило-I сърдието, означаващо “щедро даване”.

В средновековните времена бремето за грижите падало върху църквата и било фи-I нансирано от десятъка. Св. Бернар основал традицията на благотворителността в манасти-I рите, св. Франциск — традицията за социалното действие сред общността. И двамата има-I ли много последователи. Кралски, аристократични и общински покровители основали широка мрежа от maisons-Dieu за болните и недъгавите, приюти за поклонниците, пътниците и странниците, на къщи за милостиня за достойните бедни и приюти за прокажени. Един голям град като Лондон притежавал множество специализирани институции като болницата “Св. Бартълъмю”, “Св. Мери от Витлеем” или “Бедлъм” за лудите и “Св. Мери” - “Странноприемница за покръстените” за покръстените евреи, прогонени от своята общност3. Както другаде богатите търговци като сър Ричард Уитингтън (поч. 1423), известно време лорд-кмет, оставили щедри дарения. [LEPER] [MERCANTE]

Тази средновековна система започнала да се пропуква в периода на Реформацията, особено в протестантските страни. Разпускането на английските манастири (1540) имало последствия, с които твърдо наложените Елизабетински закони за бедните не успели да се справят. Модерна Европа била длъжна да търси нови решения. С нарастването на населението благотворителните институции ставали много по-големи и по-специализирани. На-

ЮЗИНАТА НА СВЕТА

787

рочно построените за тази цел домове за ветерани, убежища за душевно болни, приюти за бедни, трудови колонии и благотворителни училища се размножавали бързо през XVIII и XIX век. Либералните и хуманитаристките движения прилагали натиск за отмяна на робството, мъченията и унизителните условия. Бремето на финансирането и администрирането преминало от Църквата към енорийските и градските съвети, към частни милосърдни общества и по-късно към държавата. [Р1СА1Ю1 |ТОЯМЕ1ЧТА|

Разширяването на благотворителните дейности обикновено се възприема, във вигс-ката традиция, като доказателство за марша на цивилизацията напред. Някои историци обаче мислят другояче. Те посочват, че, докато институциите за социални грижи се разширявали много, подлагали все по-нарастваща армия от затворници на все по-големи нива на репресия. Получателите на помощи може би не са се страхували от бруталните физически издевателства от миналото, а от това, че строгите режими на психологическа и морална принуда могат да ги лишат от тяхната свобода, тяхното достойнство и тяхната индивидуалност. Организацията в групи нараствала в широк спектър от социалния живот, във военните паради, в училищната класна стая, във фабриките, в болничните отделения, в приютите. Нейните създатели я възприемали като необходимата цена за ефикасността.

Но може да е имало и тъмна страна. Човек трябва да се учуди дали организирането на масите не е свързано по някакъв начин със стремежа към по-либерални политически институции. Непрестанният труд бил съдбата както на заетите, така и на безработните. И както отбелязал цинично Ницше: “Работата е най-ефикасната форма за правене на политика.” Политическият контрол можел да бъде разхлабен само когато социалният контрол се затегнел.

Тази линия на мислене е загатната в работата на френския философ и историк Мишел Фуко (1926-84). Самият той садомазохист, починал от СПИН, бил решен да изследва екстремалните преживявания и се превърнал в безпощаден критик на модерната социална реформа. Неговите изследвания върху историята на приютите за душевно болни, които заключвали най-уязвимите от погледа на света, или върху сексуалните отношения, които изтикват основните човешки инстинкти в царството на лицемерието и табутата, го накарали да обяви модерните времена за “Епохата на Репресията”4. Всички социални връзки се определят от властта. “Буржоазното общество, декларира той, беше общество на досадна и фрагментирана перверзия.”9 Фуко повдига въпроси, към които онези затворници в трудовите колонии от XIX век сигурно биха се отнесли доста съчувствено.

И накрая, във военната сфера, както генералите, така и политиците размишляват върху конфликтите, в които цивилни и жени биха могли да бъдат ангажирани във военните действия, в които щели да бъдат мобилизирани наборни армии с нечувани дотогава размери и в които редовните офицери, въоръжени с разписания на железниците, щели да ръководят мъже, въоръжени с картечници, върху бойно поле, което можело да бъде подложено на 20-тонен високоексплозивен артилерийски огън върху квадратен фут за един час. От всички предизвикателства това било единственото, което до 1914 г. те били най-малко подготвени да посрещнат. Размислите върху участието във войната не накарали европейците да намалят военните си сили. През 1797 г. Кант издал окончателната си морална присъда. “Войната, написал той в края на сво-

788