Европа.История

NIKOPOLIS

ВЕЧЕРТА на 25 септември 1396 г. един голям френски герой, Сир де Кюси, бил завлечен пред победилия султан Баязид на полето край Никопол. Заедно с някои от другите богати кръстоносци, включително Жан де Невер, бъдещият херцог на Бургундия, които били задържани за откуп, той наблюдавал как ятаганите на султанската гвардия обезглавяват няколко хиляди не толкова знатни християнски пленници. (Кръстоносците преди това се отнасяли по същия начин със своите мюсюлмански пленници.) Той бил воден във вериги на 350 мили до Галиполи, после бил заведен в Бурса в Азия, където записал последната си воля и умрял без наследници.

Никопол завинаги се свързва с тази последна голяма катастрофа на кръстоносното движение. Главна българска крепост, той контролирал Долен Дунав; завладяването му от отоманците провокирало експедицията, организирана от краля на Унгария. В Буда се събрала армия от латински рицари, решена да отмъсти за хвалбата на султана, че “ще храни коня си с овес на олтара на “Св. Петър”. Те донесли вино и коприна, но не и катапулти. И така обсадата на Никопол се провалила - трябвало да се сблъскат с отоманците на открито. Преждевременната атака на французите, както при Креси, била използвана от кавалерията на сръбските съюзници на султана и основната група от кръстоносците била обградена. Сигизмунд от Унгария избягал, а един полски рицар славно преплувал Дунав с пълна броня. Но повечето от оцелелите били пленени. Тяхното поражение оставило България в мюсюлмански ръце за 500 години, завършило латинските походи на изток и предвещапо падането на Константинопол.

Енжеран де Кюси VII (1340-97), граф на Соасон, се възприема като човек, чиято биография резюмира “кризата на християнския свят”. Господар на най-големия замък в Европа, в Кюси в Пикардия, и покровител на Фрусар и Чосър, той бил лично въвлечен в почти всички катастрофи през една катастрофична епоха. Баща му вероятно е бил убит при Креси. Майка му, от рода на Хабсбургите, починала от Черната смърт. След Поатие прекарал пет години като заложник в Англия, където се оженил за дъщерята на краля. Сражавал се край Хоуксууд, condottiere, в Савоя, срещу “Свободните дружини”, които нападнали Франция, и в Швейцарската кампания от 1375-6 г. Той се озовал пръв на брега на Тунис (1390). Служил вярно на загниващата френска монархия във всички изкривявания на имперското съперничество и папския разкол. Когато унгарските пратеници пристигнали в Париж, обявявайки кръстоносен поход “в името на родството и любовта към Бога”, той пламенно се включил като доброволец1.

Московска Русия с цялата Рус, не била приета от онези други източни славяни, които в продължение на векове останали извън обсега на московското управление.

Литовците били последните езичници в Европа. Сигурни в своите далечни балтийски гори, те избегнали както първоначалното настъпление на тевтонските рицари, така и монголското завоевание. Били управлявани от балтийски войнствени князе, които видели историческата възможност в дезинтеграцията от Киевската държава. Следователно по същото време, когато Москва консолидирала северните и източните останки от Рус, Литва започнала да превзема западните и южните останки.

410