Европа.История

MEDIUM

и навиците на рицарството и земевладението, не били подчинени по никакъв систематичен начин на по-висшите феодали. Градовете, макар и малки, можели да вземат пример от близката Рейнланд и играели преобладаваща роля. Религиозният живот в Холандия също бил някак си нетипичен. Епископът на Утрехт губел много от предишната си власт и не упражнявал светска и юридическа власт в същата степен, която процъфтявала в съседната епархия Лиеж. Въпреки множеството новоосновани ордени, монасите и монашеските ордени не натрапвали присъствието си много силно. Фризия била прочуто убежище за оцелелите езичници; бунтовните мистични секти били установен факт.

Всяко описание на ранната холандска история изобличава популярното погрешно схващане, че по-късните европейски нации трябва вече да са съществували в ембрионална форма в средновековния период. Тринадесети век маркира централната точка на периода, който отделя нашата съвременна епоха от тъй нареченото “Раждане на Европа” сред руините на античния свят. Може да се очаква, че националните общности, които щели да доминират в края на историята, са били поне забележими, макар и в полуоформен етап на развитие. Но това не е било така. В случая с Ниските страни познатите термини като “Холандия”, “холандски” и “Нидерландия” са притежавали различни значения от онези, които са придобили по-късно. Модерният мит за постоянното обединение на “нацията” и нейната “земя” е бил напълно неуместен. През XIII век Холандия не е била сърцевината на развиващата се холандска нация. В действителност голяма част от земята, която 300-400 години по-късно щяла да оформи централната териториална база на холандското национално съзнание, все още не била мелиорирана.

През 1265 г. по-голямата част от Европа демонстрирала същата липса на уз-наваеми национални общности. В средата на християнската Reconquista иберийските държави Португалия, Кастиля и Арагон имали малка представа за една обща Испания. В годината на раждането на Данте поражението на Хохенщауфен слагало край на мечтата за обединена Италия. Насред монголските нашествия и “епохата на раздробяване” обединена Полша не била нищо повече от спомен. Вече нямало никаква Рус, да оставим съзнанието за Русия. Кралство Англия съществувало върху руините на империята на Плантагенетите; но все още имало посилни връзки с континента, в Гаскония и Аквитания, отколкото с Уелс или Ирландия. Неговата френско говореща англо-норманска аристокрация все още не споделяла обща култура с английския народ, а опозицията на бароните била водена от континентални авантюристи като Мон-фор. Не съществувала каквато и да е концепция за Британия като цяло. Кралство Шотландия все още оспорвало своята територия с норвежците, които току-що били нахлули на северните острови. Под управлението на св. Луи кралство франция се простирало от Ламанша до Средиземно море. Но то било амалгама от най-разнообразни елементи, които трябвало да се дезинтегрират, преди да бъдат реконституира-ни за втори път като едно по-единно цяло. Както показало междуцарствието, Германската империя изгубила всичко друго освен името си. Тя била разкъсана безнадеждно от противоречивите интереси на своите германски и италиански територии от двете страни на Алпите. Нямало такава държава като Швейцария; а Хабсбургите още не се били преместили в Австрия. Прусия на тевтонските рицари била в най-ран-

СРЕДНОВЕКОВИЕТО

399

ните десетилетия на своето развитие; но по нищо не приличала на по-късната Прусия на Хохенцолерните (които през 1265 г. все още се криели в родния си замък в Швабия). В Скандинавия Норвегия се откъснала от шведския контрол; но откъсването нямало да продължи много. Шведите, като литовците, били заети с мултинационални завоевания на изток. Бохемия под управлението на Отокар II (упр. 1253-78) била на върха на славата си, след като наскоро анексирала Австрия и Щирия. Унгария била в състояние на упадък след монголските нашествия и се изправила пред края на местната Арпадска династия. Византийската империя, най-старата държава в Европа, преди четири години си била върнала Константинопол и прогонила латинските узурпатори към техните незначителни територии в Гърция. На никоя от тези държави не й било съдено да оцелее до модерните времена.

Поради това би било проблематично да се говори за национални държави във всеки момент от XIII век. Но ако може да се прецени, че националните идентичности са се развивали ефективно някъде по онова време, това може да се отнася само за някои от малките страни, които успели да се отделят от своите съседи. Португалия била кандидат за това, както и Дания, а на Балканите - Сърбия и България. Но те възстановили своята независимост от Византия през 80-те години на XII в. Нещо по-важно, и двете създали свои собствени национални православни църкви със свои собствени патриарси - България, през 1235 г., а Сърбия - през 1346 г. Тази стъпка им дала мощен инструмент за изковаване на отделна идентичност, за образоване на национален елит, за политическа публичност и за санкциониране на национални институции. Това било стъпка, каквато никоя от страните в Латинския християнски свят не успяла да направи до Реформацията и която Московска Русия не предприела чак до 1589 г. Тя засилила връзките на тези два славянски народа, чиято здравина щяла да бъде проверена през 500-те години отоманско управление.

Защото Европа изживявала последните си десетилетия преди отоманците и второто голямо мюсюлманско настъпление. Християнските пътешественици разказвали за своите пътешествия до Татария. В годината, когато в Амстел била основана “Венеция на Севера”, Марко Поло тръгнал от Риалто за Китай.

Холандските историци, като всички останали, трябвало да се преборят с навика да четат историята отзад напред. Когато националните истории били формулирани за пръв път през XIX век, Ниските страни току-що се били разделили окончателно на кралствата Белгия и Холандия; и било прието да се твърди, че отделните фламандска и холандска общности са съществували от най-ранни времена. Големи усилия били положени да се покаже, че средновековните църкви на Слюис, например, от едната страна на Шелда, били перли на холандския стил, докато църквите на Дам, на другия бряг, били съкровища на фламандското наследство. На историците им е бил нужен огромен скок на въображението, за да демонстрират, че отделните холандски и белгийски традиции не предхождат Холандския бунт от 1566-1648 г., който случайно спрял предишния растеж на общото нидерландско съзнание. Било по-трудно да се внуши в ранните глави на историята, че съществувало малко усещане за обща идентичност и още повече, че Холандия може би не се е намирала в сърцето на холандския свят. В историята има още много обрати, под бургундско и Хабсбургско управление, и много фундаментални промени на икономическите и демографските модели, преди “Земята на

400